Свикнали сме да поставяме оценки на всичко около нас – на хора, решения, успехи, избори, дори на чуждия начин на живот. Оценяването се е превърнало в почти несъзнателен рефлекс – бърз начин да подредим света в категории „правилно“ и „грешно“, „успешно“ и „неуспешно“, „добро“ и „лошо“. Но какво се случва, когато трябва да оценим себе си?
Можем ли обективно да оценим себе си – да знаем точно на какво сме способни и кои са силните и слабите ни страни? Макар да сме доста добри в поставянето на оценки, се оказва, че обективността далеч не е сред най-силните ни качества.
Голяма част от хората са склонни да надценяват собствените си възможности – да се възприемат като по-интелигентни, по-способни, по-добри шофьори, по-успешни професионалисти и по-добри в преценката и вземането на решения, често подценявайки хората около себе си.
Но подобни убеждения далеч не са безобидни. Свръхувереността – и самозаблудата, която стои зад тази прекомерна вяра в собствените способности – може да допринесе за поемането на прекомерни рискове, провалени бизнеси, катастрофални инвестиции, опасно шофиране и сериозни грешки при вземането на решения.
Оказва се обаче, че тя е доста широко разпространена сред хората. Според покойния еволюционен биолог Робърт Тривърс самозаблудата се е развила у човека, защото ни помага по-ефективно да заблуждаваме останалите. Според неговата теория, когато човек искрено вярва в дадена лъжа или невярно твърдение, той потиска фините сигнали, които обикновено издават измамата – нервност, колебание, напрежение в гласа или неестествено изражение.
Според авторите на ново изследване обаче в теорията на Тривърс липсва един много важен елемент. Ако свръхувереността е толкова често срещана човешка характеристика, защо другите биха повярвали в представата, която създавате за себе си, само защото самите вие вярвате в нея?
Самоувереността – човешкият еквивалент на пауновата опашка
Подходът на учените зад новото изследване се основава на т.нар. „принцип на хендикапа“, разработен от израелските биолози Амоц и Авишаг Захави. „Принципът на хендикапа“ (Handicap Principle) е еволюционна хипотеза, обясняваща как животните развиват на пръв поглед непрактични или опасни белези, за да демонстрират превъзходството си пред потенциални партньори или хищници.
Класическият пример е опашката на пауна. За нейното израстване и поддържане е необходим огромен метаболитен ресурс, а размерът ѝ затруднява летенето и бягството от хищници. Само необичайно здрав и способен индивид може да развие подобно оперение и едновременно с това да оцелее, носейки го със себе си.
Именно защото опашката е толкова „скъпа“, тя се превръща в надежден сигнал за качества, които иначе трудно могат да бъдат наблюдавани директно.
Според авторите свръхвярата в собствените способности изпълнява подобна функция при хората. Тя е своеобразната ни „паунова опашка“ – сигнал за качества, които околните не могат лесно да видят и оценят.
Високата самоувереност има цена и тя е по-висока за по-неспособните хора. Един напълно начинаещ шофьор например, който обаче оценява собствените си способности с 10 от 10, има по-голям шанс да причини катастрофа с потенциално тежки последствия. Ако почти експертен шофьор притежава същата крайна увереност в способностите си, рискът е значително по-малък.
Освен това ползите от високата самоувереност обикновено са по-големи за хората с повече способности. Увереността може да отваря врати, но реалните способности определят докъде човек ще стигне, след като те бъдат отворени.
Именно защото самоувереността може да служи като ефективен сигнал за способности, между хората възниква своеобразна „надпревара във въоръжаването“ по отношение на увереността. В резултат на това представата ни за собствените ни способности постепенно може да стане прекомерна. Но според изследователите, дори и тогава тя продължава да носи информация за реалните качества на човека.
Нов поглед към ефекта на Дънинг-Крюгер
През 1999 г. американските психолози Дейвид Дънинг и Джъстин Крюгер публикуват широко цитирано изследване, според което хората с по-слабо представяне често значително надценяват собствените си способности.
Според първоначалното обяснение хората, които се справят зле с дадена задача, често не притежават необходимите знания и самосъзнание, за да осъзнаят колко лошо всъщност се представят. Те са, както гласи известната формулировка, „некомпетентни и не го осъзнават“.
Оригиналното изследване използва сравнително прост подход. Участниците решават тестове, свързани с хумор, граматика или логическо мислене. Преди да получат резултатите си, те трябва да преценят колко добре са се представили според тях. След това учените сравняват очакванията на хората с високи резултати с тези на участниците с ниски резултати.
Резултатите показват, че по-слабо представилите се участници надценяват собственото си представяне в значително по-голяма степен. Според авторите на новото изследване обаче в този метод има съществен проблем – нещо, което дори самите Дънинг и Крюгер признават.
Представянето на един тест зависи в значителна степен и от случайни фактори, включително късмет. Предварителните очаквания на участниците няма как да отчетат подобни случайни обстоятелства.
Така хората с ниски резултати могат да изглеждат значително по-свръхуверени просто защото в конкретния тест са имали по-лош късмет.
За да бъде избегната тази статистическа илюзия, подходът може да бъде обърнат. Вместо хората да бъдат групирани според постигнатите резултати, те могат да бъдат разделени според предварителните им очаквания за собственото представяне.
Тогава въпросът става различен: хората с високи очаквания надценяват ли способностите си повече или по-малко от тези с ниски очаквания?
За своето изследване учените анализират отново данните от едно от най-мащабните съвременни повторения на оригиналните експерименти на Дънинг и Крюгер, включващо няколко хиляди души.
След като прилагат метод, който третира случайността в тестовите резултати и прогнозите по еднакъв начин, те достигат до различна картина. Хората с по-високи очаквания действително се представят по-добре, но като цяло демонстрират и по-голяма свръхувереност – точно както предполага теорията за увереността като сигнал за способности.
Каква е ролята на страха от загуба?
Според изследователите същата логика може да помогне за разбирането и на друга широко разпространена човешка особеност – страхът от загубата. Напълно логично е хората да не обичат да губят. Данните обаче показват, че сме склонни да придаваме прекомерно голяма тежест на загубите.
Важно е обаче това явление да не се бърка с естественото ни желание да избягваме риска. Напълно логично е човек да предпочете сигурна печалба от 150 евро пред възможността или да спечели 300 евро, или да не получи нищо.
Много от нашите решения обаче не могат да бъдат обяснени само с предпазливостта. Често самата възможност да загубим нещо ни влияе много по-силно от шанса да спечелим и именно тази чувствителност към загубите може да ни накара да отхвърлим дори риск, който при обективна преценка би си заслужавал.
Тук се появява интересен парадокс. Прекомерното фокусиране върху потенциалната загуба действа в точно обратната посока на свръхувереността. То ни прави по-предпазливи към рискови инвестиции, спекулативни сделки и начинания с несигурен резултат.
На пръв поглед тук възниква противоречие. Ако хората са склонни да демонстрират увереност, но когато трябва действително да рискуват, страхът от загуба ги кара да отстъпят, тогава самоуверените думи не означават много. Всеки може да твърди, че е сигурен в себе си. Увереността се превръща в надежден сигнал едва когато човек е готов да поеме реален риск и да понесе последствията, ако се окаже, че греши.
Защо тогава предпазливостта просто не компенсира свръхувереността и не ни остави с реалистична оценка на собствените способности?
Защо оцелява свръхувереността?
Изследователите предлагат две основни обяснения. Първото е, че предпазливостта невинаги е достатъчна, за да противодейства на свръхувереността – особено когато обстоятелствата и степента на риска постоянно се променят.
За да компенсираме напълно свръхувереността си, би трябвало да преценяваме риска с изключителна точност във всяка ситуация – независимо дали става дума за бизнес, инвестиции, лични отношения или конкуренция. На практика подобна постоянна преценка е почти невъзможна.
Затова предпазливостта само донякъде ограничава свръхувереността. При някои хора този баланс е по-силен, при други – по-слаб. Като цяло обаче прекалената увереност продължава да носи реален риск от загуба. И именно тази възможна цена я прави по-убедителен знак, че зад демонстрираната увереност може да стоят реални способности.
Има и още една важна разлика. За да бъде ефективна, увереността трябва да бъде демонстрирана пред останалите. Няма обаче особена причина човек публично да демонстрира собствената си плахост – нито очевидна полза от това.
В този смисъл изследователите смятат, че бившият американски президент Франклин Д. Рузвелт може би е бил прав, когато казва за генерал Дъглас Макартър: „Никога не подценявайте човек, който се надценява.“
Източник: Chris Dawson, Professor of Economics and Behavioural Science, School of Management, University of Bath, David de Meza, Professor of Management, Department of Management, London School of Economics and Political Science/The Conversation
