„Слънцето потъмня и мракът му продължи осемнадесет месеца.“ Така Йоан Ефески, църковен историк от VI век, описва необичайното явление, което се случва през далечната 536 г. Слънцето не изчезва напълно. То продължава да се появява на небето, но светлината му е толкова слаба, че хората тогава я описват като сянка.
Византийският историк Прокопий Кесарийски, който е съвременник на събитията, също описва странното небе. Според него през тази година Слънцето губи обичайната си яркост и прилича повече на Луната.
За хората тогава причината остава загадка. Днес обаче знаем много повече.
Това, което превръща светлината в сянка, вероятно е огромно вулканично изригване. Голямото количество частици и серни съединения, изхвърлени в атмосферата, води до значително намаляване на слънчевата енергия, която достига до земната повърхност.
Изведнъж над Европа, Близкия изток и части от Азия се спуска „тъмна завеса“. Летните температури в Европа спадат с приблизително 1,5–2,5°C, реколтите страдат, а 536 г. поставя началото на едно от най-студените десетилетия за последните повече от две хиляди години.
Поредицата от бедствия, които се случват след това, карат историкът от Харвард Майкъл Маккормик да определи периода като един от най-тежките моменти в историята, в които човек би могъл да живее.
Когато Слънцето изгуби блясъка си
Хората от онова време не разполагат с днешните сателити, метеорологични станции или познания за атмосферната физика, за да разберат какво се случва. За тях то е мистерия, но това, че не могат да си го обяснят, не означава, че не могат да разказват за него.
В различни части на Европа и Близкия изток хронистите записват признаците на тази необичайна промяна. Сирийската историческа традиция запазва разказ за Слънцето, което остава тъмно в продължение на 18 месеца, а светлината му се появява само за няколко часа дневно. Плодовете не могат да узреят, а гроздето остава кисело.
Хиляди километри на запад, в Ирландия, последствията са описани само с три думи. В Annals of Ulster срещу 536 г. стои кратък запис: „Failure of bread“ – „Липса на хляб“.
Понякога не са нужни много думи, за да се разкаже една толкова голяма човешка трагедия. Само три думи събират в себе си разказ за лоши реколти, недостиг на храна и общества, които нямат нито обяснение за случващото се, нито възможност да се справят с него.
Как един вулкан може да затъмни света
Вулканичната пепел е най-видимата част при всяко голямо изригване, но не непременно най-важната за глобалния климат.
При достатъчно мощни експлозивни изригвания серни газове достигат високо в атмосферата и могат да образуват сулфатни аерозоли. Те отразяват част от слънчевата радиация обратно към Космоса и така временно охлаждат земната повърхност.
И докато пепелта се утаява сравнително бързо, фините аерозоли могат да останат значително по-дълго в атмосферата и да се разпространят на огромни разстояния.
Така вулкан, който човек никога не е виждал и за чието съществуване вероятно дори не подозира, един ден просто може да скрие слънцето над нивата му на хиляди километри разстояние.
Вероятно точно това се случва през VI век, но историята не свършва дотук. След събитието от 536 г. следва ново голямо вулканично изригване около 540 г., а запазените свидетелства говорят за продължителен период на необичайно ниски температури.
Това поставя началото на периода, който учените по-късно ще нарекат Късноантична малка ледникова епоха.
След студа и тъмнината идва чумата
Едно бедствие никога не идва само. Само няколко години след климатичните сътресения светът е изправен пред нова мащабна заплаха – чумата.
През 541 г. започва Юстиниановата чума – първата исторически документирана пандемия, причинена от бактерията Yersinia pestis.
Би било твърде лесно да подредим събитията в права линия: вулкан → студ → глад → чума. Но историята и климатичните системи рядко работят толкова просто.
Изследователите продължават да обсъждат до каква степен климатичните промени от VI век са повлияли върху разпространението на болестта и обществените процеси. Съвпадението във времето е наистина впечатляващо, но не доказва автоматично причинно-следствена връзка.
Това, което можем да кажем със сигурност, е, че хората от този период се сблъскват с необичайна комбинация от нещастия – рязко климатично охлаждане, проблеми с производството на храна и една от най-тежките пандемии в историята.
Историята обаче има неприятния навик да се повтаря.
Седем века по-късно Слънцето отново губи силата си
Годината е 1257 г., а мястото – остров Ломбок в днешна Индонезия. Изригва местният вулкан Самалас и мащабът е огромен. Изригването се нарежда сред най-мощните за последните няколко хилядолетия, а следи от него могат да бъдат открити векове по-късно в ледените ядра.
На следващата година Северното полукълбо преживява сериозни климатични аномалии. Изследвания на историческите сведения, ледените ядра и годишните пръстени на дърветата показват, че летата на 1258 и 1259 г. са сред най-студените в Северното полукълбо през последното хилядолетие.
За Западна Европа необичайното време идва в крайно неподходящ момент. Реколтите вече са проблемни, храната е оскъдна, а в Англия се развива сериозна продоволствена криза.
Хиляди хора напускат селата и се насочват към Лондон с надеждата там да намерят храна и помощ. Много от тях никога не се връщат.
Лондон и гладът от 1258 г.
Един от хората, които оставят свидетелства за случилото се тогава, е английският бенедиктински монах и хронист Матю Парис.
Той описва необичайно студени април, май и юни и проблеми с реколтата. Други хроники разказват мрачни истории за хора, умиращи от глад, а улиците на Лондон се изпълват с бедстващи жители на провинцията.
Положението става толкова сериозно, че се налага да бъде внесено зърно от континентална Европа, за да се облекчи недостига. Историческите сведения описват хиляди жертви.
Дълго време гладът в Лондон от 1258 г. е бил представян просто като последица от изригването на Самалас. Разказът за събитията обаче крие интересен детайл, а днешните климатични реконструкции показват по-сложна картина.
Проблемите с реколтите и храната в Англия започват още преди вулканичното изригване. Така Самалас вероятно допълнително влошава вече съществуваща криза, вместо сам да я предизвиква.
И точно тази подробност прави историята още по-интересна. Природните бедствия не избират момента, в който да се случат, а когато вече са факт, те срещат хора и общества, които водят своите икономически, социални и политически битки. Катаклизмите може да не са причината за тях, но определено имат свойството да ги задълбочават.
Гробовете под Лондон
Векове по-късно археологията открива материални свидетелства за трагедията. При мащабни разкопки на средновековното гробище на болницата St Mary Spital в Лондон археолозите откриват над 10 500 човешки скелета от периода между XII и XVI век.
Около 3000 са датирани от XIII век, а сред погребенията от този период археолозите откриват и масови гробове. Първоначално причината за необичайните погребения е неясна. Постепенно обаче археологическите находки са съпоставени с историческите сведения за проливни дъждове, провалени реколти и тежък глад през 1250-те години.
Днес масовите погребения от St Mary Spital се разглеждат като едно от най-впечатляващите археологически свидетелства за продоволствената криза от този период.
Хрониките разказват за глада. Ледените ядра пазят следите от вулканичното изригване. Годишните пръстени на дърветата свидетелстват за необичайния студ. А под улиците на съвременен Лондон лежат останките на хората, които действително са преживели последствията.
Всеки един от тези източници разказва само малка част от историята. Събрани заедно, те позволяват на науката днес да възстанови събития, случили се преди векове и хилядолетия, чиито причини са останали напълно непонятни за хората, които действително са ги преживели.
Източници: Science; Nature Geoscience; Transactions of the Royal Historical Society; Annals of Ulster – CELT, University College Cork; Museum of London Archaeology (MOLA); археологическите изследвания на St Mary Spital
