Симонета Веспучи вероятно е една от най-изобразяваните жени на Италианския ренесанс. Традиционно се смята, че Сандро Ботичели я е използвал като вдъхновение за образа на Венера, макар че това не е потвърдено документално. Тя се появява – преобразена и идеализирана – и в няколко от най-известните му произведения.
Тя умира през 1476 г. едва на 23-годишна възраст. В продължение на векове историците приемат, че причината за смъртта ѝ е туберкулоза – заболяване, което по онова време е било широко разпространено, често смъртоносно и е изглеждало съвместимо с картината на млада жена, която постепенно угасва.
През 2019 г. Паоло Поцили, почетен професор по диабет и клинични изследвания в Queen Mary University of London, и негови колеги предлагат различно обяснение. Те изследват портретите, приписвани на Ботичели, заедно с писмените описания от епохата, като търсят отговор на въпроса дали промените в лицето на една жена могат да отразяват скрито заболяване.
Това, което откриват, е постепенно изменение на чертите ѝ в няколко картини – фини промени в областта на челюстта, веждите и меките тъкани на лицето. Това са промени, които се наблюдават при пациенти с аденом на хипофизата – тумор на малката жлеза в основата на мозъка, която контролира производството на хормони.
По-конкретно, изследователите предполагат наличие на тумор, който отделя едновременно хормон на растежа и пролактин. Излишъкът от тези хормони може с течение на времето да промени контурите на лицето, а в някои случаи да доведе и до спонтанна лактация – рядък симптом, който според изследователите може да намира символично отражение в една от алегоричните фигури в творчеството на Ботичели.
Научната публикация от 2019 г. е доста предпазлива. Паоло Поцили и колегите му не твърдят, че разполагат с доказателство, а представят възможно медицинско тълкуване на визуалните данни, основано на съчетаването на историята на изкуството с клиничната ендокринология.
Сега, в нова статия, публикувана в списание Endocrinology, Diabetes and Metabolism, екипът на Паоло Поцили отива още по-далеч. Те смятат, че самата смърт на Симонета – описана от съвременниците ѝ като внезапна, бърза и драматична – е съвместима с конкретно медицинско състояние: апоплексия на тумор на хипофизата.
Апоплексията настъпва, когато в тумор на хипофизата се получи кръвоизлив или той бързо увеличи размера си. Обикновено това води до внезапно и силно главоболие, загуба на зрение, обърканост и бързо влошаване на състоянието, тъй като хормоналният баланс на организма се нарушава.
Изследователите посочват, че това обяснение може да даде отговор на въпрос, на който туберкулозата сама по себе си трудно би могла: как една иначе здрава млада жена може да премине от видимо добро здраве до смърт за кратък период от време. Хроничните инфекции като туберкулозата обикновено водят до по-бавно и ясно забележимо влошаване.
Три линии на доказателства
Предположението се основава на три основни групи доказателства.
Първо, това са физическите промени, видими в портретите – Ботичели е изобразявал Симонета няколко пъти, от 1470-те години до посмъртната картина „Раждането на Венера“ (1482–1485 г.). Според изследователите тези промени могат да показват развитието на тумор в продължение на месеци или години.
Второ, това са симптомите, описани в хрониките за последното ѝ заболяване – писма между Пиеро Веспучи и Лоренцо де Медичи, в които се описват припадъкът ѝ по време на бал и последвалите главоболия, халюцинации, повръщане и треска. Според авторите тези прояви съвпадат в голяма степен с клиничната картина на апоплексия.
Трето, изследователите посочват две документирани събития през месеците преди смъртта ѝ – припадъкът ѝ по време на енергичен танц на бал и предполагаемият насилствен сблъсък с Алфонсо II Неаполитански, тогава херцог на Калабрия. Според тях тези събития биха могли да предизвикат кръвоизлив или внезапно разширяване на тумора.
Нито едно от тези предположения обаче не може да бъде доказано с абсолютна сигурност. Не съществува тъканна проба от 1476 г., няма медицинско сканиране и няма начин Симонета да бъде изследвана директно – остават само картините, писмата и медицинското разсъждение, приложено пет века след събитията.
Това, което може да се каже, е, че тумор, способен бавно да променя лицето на човек, също така може, ако се разкъса, да доведе до бързата му смърт. Събрани заедно, портретите и историческите сведения разказват по-пълна история, отколкото всеки от тези източници поотделно.
Изследователите се надяват, че този случай ще насърчи както историците, така и медицинските специалисти да разгледат отново подобни загадки. Медицинското знание понякога може да даде отговори на въпроси, на които чисто историческите данни не могат.
А от своя страна историческите загадки могат да помогнат на медицината да погледне по различен начин на това как заболяванията се развиват в човешкото тяло с течение на времето.
Източник: Paolo Pozzilli, Honorary Professor of Diabetes and Clinical Research, Queen Mary University of London/The Conversation
