„Има неща в този свят, за които думите не могат да бъдат достатъчни. Може би трябва да се взираш в очите на писателя, за да разбереш откъде изцежда мастилото. Мастилото, с което би описал подобни картини. Може би трябва да изкрещиш въздишките, които той прави, докато оставя следи от графит върху белия лист. Или да докоснеш извивките на буквите му и да разбереш, че са остри като бръснач. Порязват те, изпиват кръвта ти до кост. Изпиват кръвта ти до прах. Докато не остане единствено вцепенената ти гола душа.“ – „Лепири“
Днес наш гост е един от най-четените и провокативни български писатели. Наричат го „Бандитът на българската литература“ и „Камъкът, който преобръща кантара“.
Със своите романи, той умело ще се вмъкне дълбоко в душата Ви и точно като бандит ще разхвърли всичко във нея. Ще разрови и най-дълбоко пазените Ви скривалища и ще си тръгне без да вземе нищо, зарязвайки Ви с бъркотията, която е оставил след себе си.
През годините се научаваме умело да складираме в душите си всички наши съкровени мисли, чувства, усещания, надежди, вярвания, страхове, бесове, съмнения … Крием ги дълбоко в себе си, страхувайки се да не ги поругаят, да не ги изцапат, да не ни ги отнемат, не осъзнавайки, че превръщаме душите си в затвор.
Той е тук, за да счупи решетките на този затвор, предизвиквайки Ви да се освободите, за да можете отново да вдишате живота!
Той е Радослав Гизгинджиев!
Здравей! Благодаря ти, че прие поканата да си наш гост. Ти си на 35 години и имаш 13 издадени книги, автор и режисьор си на 6 пиеси, режисьор и сценарист си на 9 филма, режисираш музикални видеоклипове, създаваш арт инсталации, занимаваш се с мода. Сигурна съм, че пропускам нещо. От всичко това следва и логичният въпрос – Вампир ли си? Шегувам се, разбира се, но от къде черпиш вдъхновение и енергия, и спиш ли понякога?
Основното ми занимание е свързано с книгите и режисирането, модата и психологията са само надграждане над всичко това. Всичките ми дейности са свързани. Истината е, че рядко спя нощем – както се знае за вампирите. Вдъхновението си черпя от пътуванията, музиката, книгите и разговорите ми с хората. За мен светът е вдъхновяващ във всичките си нюанси – от непрогледния мрак до ослепителните му сияния.
Темата за вампирите те вълнува и през 2019 г. излизат две твои книги, посветени на тях – „Вампирът: По следите на Сянката“, която е твое изследване, разглеждащо образът на вампира в българския фолклор и романът „Лепири: Между Сянката и Светлината“. Какво е скрито в образa на вампира и защо той продължава да ни ужасява и пленява едновременно?
В документалната ми книгата „Вампирът: По следите на Сянката“ разглеждам този демон, опитвайки се да проникна в представите на нашите предци, които са го създали. Какво точно олицетворява той в нашата душа? В случая се отдалечавам от съвременната идея за образа – този, който наблюдаваме в съвременното кино и литература. С двете ми книги правя опит да се потопя в този образ, отвъд острите зъби и нокти. Търся вампира в контекста на живота и на смъртта; в страха и в любовта; в онова, което се крие в разполовената му душа. „Лепири: Между Сянката и Светлината“ е художествено произведение, включващо не само древни балкански вярвания за завръщането на мъртвите ни любими, но и стари български ритуали, в които хора са се опитвали да измамят Смъртта. Проектът наистина успя да докосне дълбините на хората и съм изключително щастлив от този факт. Романът е за Живота и Времето.
Сега ще те върна по-назад. Казваш, че обичаш да пишеш от малък, но си се притеснявал да споделяш написаното дори с най-близките ти хора. Да станеш писател, не е била детската ти мечта, даже напротив, бягал си от това. Помниш ли, кой беше първия път, когато се престраши да споделиш твое произведение и как се почувства?
Наистина от малък пиша, но все си мислех, че всички хора могат с лекота да създават драматургия. В 11 клас написах и една пиеса, която изиграхме с мои приятели. Но все още не съзнавах, че драматургията ще се превърне в мое бъдеще. След загубата на дядо ми написах разказ, посветен на моята баба – казва се „Дъжд“ и е поместен в сборника ми „Дневниците. Страници от Рая“. Той е картина на болката, която видях в очите й тогава. След написването разбрах, че утолих жажда, която до този момент не успявах. Всеки художествен текст уязвява донякъде автора му – може да се каже, че той разкрива интимното му виждане за света.
Какво би казал днес на това малко момче, криещо се още някъде в душата ти, което се страхуваше да приеме и покаже необятната чувствителност, сензитивност и талант, който носи?
Всичко това, което нося, прозираше когато бях дете и хората го усещаха. Бях различен и много от децата не прощаваха на тази различност. Никога не съм се страхувал да говоря за онова, което усещам. За мен останалите бяха различни. Нищо не бих казал на онова дете: нито бих го успокоявал, нито бих му вдъхнал кураж. Времето отговаря на всички наши въпроси и днес аз съм доволен от отговорите.
Първият разказ, който пишеш („Дъжд“), е посветен на баба ти. Каква роля в живота ти изиграва тя?
Огромна роля е изиграла, най-вече заради нейния светоглед. Тя е един от най-космополитните и толерантни хора, които познавам. Научила ме е да наблюдавам всичко едновременно – както в неговия абсолют, така и в неговия контекст.
През 2012 г., излиза „Рай“ – първата книга от трилогията „Рай“. Разпродадена е буквално за седмици, а популярността й дори предхожда издаването й. На какво се дължи този успех на романа и на цялата трилогия според теб?
По това време като че ли българският читател разширяваше своя светоглед. Имаше нужда да види реалността по-философски, разглеждайки отново свързаността между всички нас – дори и непознати да сме. Тази история продължава да вдъхновява стотици читатели и да живее в сърцата им, въпреки че е една от най-различните книги, излизали някога на българския пазар.
Миналата година на пазара се появиха двете части от поредицата „Недра“ – „Пропукване“ и „Потапяне“. ГАЯ е топосът в Недра – това далечно мистично място ли е или скрито кътче в душите на всеки, изградено от светлината и тъмнината, която носим, от страховете и силата, които чертаят пътят ни?
Градът, в който се развива действието е едно универсално пространство, което смятам, че носи всеки един от нас. Освен че в него живеят всички наши образи – там живеят и старите богове. Нека наречем тези стари богове – архетипите, за които говори Юнг. Там се прокрадват пипалата на колективното несъзнавано, което играе огромна роля в нашия живот. Гая е пъпната връв, която се завърта като мандала около сърцевината на душата ни.
Какво представлява Законът на случайността, наречен синхроничност, за който говориш в книгата?
Не е просто да се обясни Синхроничността. Това е поредица от съвпадения, които спираме да ги назоваваме като такива, когато тяхната честота стане синоним на почти невъзможното. Сигурен съм, че всеки един, който чете това интервю е бил поне веднъж свидетел на този, бих казал – феномен. Ще дам прост пример за Синхроничност – да речем ако през нощта сънувам черен щъркел, сутринта по телевизията попадна на документален филм за същата птица и тя по-късно кацне на терасата ми.
Любовта е основна тема в творчеството ти. Какво е любовта за теб? Успяхме ли да я обезценим, неразбирайки я?
Способни сме да обичаме другите, когато сме достигнали до знанието, че трябва да обичаме себе си. Любовта е единствената сила, която носи мъдрост. От любов човек може да сгреши, но тази грешка отново ще даде мъдрост. Будността в любовта е много важна. Днес много хора вярват, че обичат децата си и партньорите си, но за жалост се оказват техни палачи, защото не са осъзнати. Днес сме по-склонни да копнеем за материалното отражение на света, отколкото за духовното. А материалното никога не носи насита – точно това трябва да ни подсказва, че сме в грешната посока.
Вярваш ли в съдбата и предопределеността?
Вярвам в съдбата. Има неща, пред които задължително ще се изправим. Свободата е точно в този момент – как ще се справим с предизвикателството – ще счупим ли колелото на кармата или ще избягаме, оставяйки колелото да се върти отново и отново.
Какво е интуицията според теб, доверяваш ли се на своята и подвеждала ли те е някога?
Никога не ме е подвеждала интуицията, толкова колкото разума. Интуицията много често има достъп до много повече информация, отколкото разума.
Ти ли владееш думите или думите владеят теб? Кои са любимите ти думи?
Процесът е двустранен. Има случаи, в които се сблъсквам с думите и от този сблъсък идват нови думи. Любимите ми думи са: страст, блян, живот, съдба и воля.
Ако беше персонаж от твой роман, например „Недра“. Как ще изглежда образът на Радослав Гизгинджиев?
Щеше да е смесица между Писателя, Дионис, Калоян и Продан.
Кога да очакваме следващата ти книга? Какво вълнуващо приключение да очакват читателите този път?
Последната ми книга излезе през декември – тепърва нейният живот започва. Предстоят поредица представяния в различни точки на България и чужбина. Никога не планирам нова книга преди да мине поне година след написването на последната. Сега ще се гмурна в съкровищата на житейския ми път и ще видим какво точно ще се роди след това.
Благодаря ти за този разговор. За финал, какво послание би отправил на читателите на Лидер.БГ?
Да бъдат съзнати и да се грижат за интелектуалното си и духовно израстване. Да мечтаят и да не позволяват на никого да потиска по-добрият им вариант, към който се стремят.
