Случвало ли ви се е да ви разказва забавна случка, в която сте участвали и вие да нямата никакъв спомен за нея? Знаем, че „спомените може да са различни“, но как е възможно да са толкова различни? И как е възможно при вас този спомен просто да отсъства? Твърде много работа – или просто сте достигнали лимита на мозъка си?
Това е изкушаващо обяснение. Говорим за „препълнени глави“, „информационно претоварване“ и „твърде много за поемане“, сякаш мозъкът е контейнер, който в крайна сметка достига своя капацитет. Но мозъкът всъщност не се пълни. Вместо това, той филтрира.
Във всеки един момент ни е достъпна много повече информация, отколкото бихме могли реално да съхраним. Картините, звуците и разговорите дори от един ден биха претоварили всяка система, която се опита да ги запише изцяло.
Вместо това мозъкът разчита на селекцията. Вниманието определя какво се забелязва. Емоциите помагат да се определи кое е важно. След това структури като хипокампуса решават какво си струва да се ангажира с дългосрочната памет.
Ако вниманието ви е насочено другаде, процесът се проваля още на първата стъпка. Без фокусирано внимание, преживяванията са само слабо кодирани или изобщо не са. В този смисъл паметта не е била загубена. Тя никога не е била напълно оформена.Край на формуляра
Дори когато спомените са успешно кодирани, те не се съхраняват като фиксирани записи. Всеки път, когато си спомняме събитие, ние го реконструираме, като се основаваме на фрагменти от сензорни детайли, предварителни знания и очаквания. С повторението – чрез разговор, размисъл или преразказ – тези реконструкции стават по-силни и по-съгласувани. С течение на времето те могат да се усещат все по-живи и сигурни.
Това помага да се обясни защо споделените преживявания могат да се различават толкова драстично. Предполагаме, че преживяването на един и същ момент би трябвало да създаде един и същ спомен, но мозъкът не работи по този начин. Той не записва пасивно преживяванията. Той активно избира, приоритизира и, също толкова важно, отхвърля.
Чувството, че мозъкът ни е „пълен“, възниква не защото сме изчерпали паметта си, а защото сме достигнали границите на това, което можем да обработим наведнъж. Вниманието е ограничено. Работната памет – малкото количество информация, което можем активно да държим в съзнанието си – е още по-ограничена.
Когато тези системи са наситени, новата информация се бори да се утвърди. Това е менталният еквивалент на твърде много отворени раздели: нищо не е загубено завинаги, но всичко става много по-трудно за управление.
Защо аналогията с компютъра се проваля
Компютърните аналогии са полезни до известна степен. Ако работната памет прилича на RAM паметта – бърза, временна, ограничена – тогава дългосрочната памет често се сравнява с твърд диск. Но тук паралелът се разпада. Твърдият диск съхранява файлове на фиксирани места, които могат да бъдат извлечени в абсолютно същия вид, в който са били запазени. Мозъкът съвсем не работи по този начин.
Спомените не се съхраняват като отделни файлове. Те са разпределени в мрежи от неврони, като се припокриват, преоформят и сглобяват отново всеки път, когато бъдат извикани. Новите преживявания не просто добавят към това, което вече е налице – те взаимодействат с него, променяйки както новото, така и старото.
Правени са опити да се оцени колко информация теоретично може да побере мозъкът. Една широко цитирана цифра от Института Салк го определя на около петабайт – приблизително еквивалентно на стотици години непрекъснато видео.
Това е впечатляващо число, но и донякъде подвеждащо. То предполага система за съхранение, която се запълва с течение на времето, докато в действителност мозъкът непрекъснато се реорганизира. Капацитетът не е фиксиран и информацията не се съхранява изолирано. Тя се интегрира, модифицира и, когато вече не е полезна, се оставя да избледнее.
Което повдига един леко неудобен въпрос: какво се случва със спомените, които бихме искали да запазим? Някои от тях неизбежно ще избледнеят – не защото мозъкът е изчерпал мястото си, а защото не се подсилват непрекъснато. Паметта не се запазва просто защото е важна за нас. Тя се запазва, когато се преразказва или се свързва с нови преживявания. Без това подсилване, дори значимите моменти могат да станат по-трудни за достъп с течение на времето.
В повечето случаи това, което се губи, не е самият спомен, а способността ни да го възстановим. Ето защо позната миризма, музикално произведение или неочакван детайл могат магически да върнат нещо, което сме смятали за напълно изчезнало. Следата остава, но е изчезнала извън обсега.
Това означава, че липсата на спомен рядко е доказателство за система с пълен капацитет – по-често това е следата от момент, който никога не е бил напълно съхранен или такъв, който просто не е бил използван.
Източник: Michelle Spear, Professor of Anatomy, University of Bristol/The Conversation
