„Дивa теоретична“ статия обяснява как въглеродните нановлакна могат да бъдат ключът към астероидните градове.
Масивните астероиди може един ден да бъдат дом на бъдещите космически колонизатори.
Това е така, защото екип от учени от университета в Рочестър публикува, както те го наричат, „дива теоретична статия“, очертаваща как един ден можем да използваме астероидите като масивни космически местообитания с размерите на град.
Теоретичният метод включва един голям, въртящ се астероид и една огромна мрежеста торба, изработена от въглеродни нановлакна, се обяснява в съобщение за пресата.
Концепция за астероиден град, базирана на дизайн на НАСА от 70-те години
Новата теория е обрат на така наречения „цилиндър на О’Нийл“, създаден от физика Джерард О’Нийл, след като НАСА му възлага през 1972 г. да проектира космическо местообитание, което може да позволи на хората да живеят в космоса.
Цилиндърът на О’Нийл е въртящо се местообитание, обикновено съставено от два цилиндъра, свързани с прът, въртящи се в противоположни посоки. Тези цилиндри се въртят достатъчно бързо, за да създадат изкуствена гравитация, но не толкова бързо, че да предизвикат кинетоза (болест на движението).
Ентусиастите на научната фантастика може би наскоро са чели за подобна концепция, използвана за титулярния космически кораб в последния роман на автора на „Марсианецът“ Анди Уиър, „Проектът Hail Mary“. По-грандиозни и пресилени концепции съществуват в различни форми в научната фантастика, като например на изображението по-долу.
Wikimedia
Учените, които създават новия метод, описан в статия в списанието Frontiers in Astronomy and Space, правят това като част от мисловен експеримент. Те имаха за цел да измислят проект за космическо местообитание, което не би изисквало огромни количества материали да бъде изстреляно в космоса.
Космическо местообитание на астероид с размерите на Манхатън
Идеята е да използват материали, които свободно летят в огромни количества из космоса под формата на астероиди.
Остава обаче един проблем. Астероидите не са достатъчно големи, за да осигурят достатъчно гравитация за космическото местообитание. Нещо повече, ако се завъртят достатъчно бързо, за да създадат изкуствена гравитация – както в концепцията на цилиндъра на О-Нийл – те просто ще се разпаднат, тъй като не са построени и проектирани да имат структурна цялост като космически кораб.
Решението на този проблем е там, където „дивата теоретична“ част влиза в игра. Учените твърдят, че бъдещите космически колонизатори могат да увият масивна мрежеста торба, направена от въглеродни нановлакна, около астероид с приблизително размер на Бену, който има диаметър 300 метра.
„Очевидно е, че никой няма да строи астероидни градове в скоро време, но технологиите, необходими за постигането на този вид инженерство, не нарушават никакви закони на физиката“, обяснява професорът по физика Адам Франк, който работи по проекта заедно с учениците от няколко университета в Рочестър.
След това ще завъртят астероида до точката, в която той ще се разпадне. Всички отломки от космическата скала ще бъдат уловени в мрежата от нанофибри, създавайки издълбан външен слой, който може да се използва като външна структура за космическо местообитание.
Най-важното е, че този слой от астероиден детрит ще действа като щит срещу радиация. Цилиндърът, използван за въртене на астероида, би създал достатъчно изкуствена гравитация върху вътрешната повърхност за функциониращо космическо местообитание.
„Въз основа на нашите изчисления, астероид с диаметър 300 метра може да бъде разширен в цилиндрично космическо местообитание с около 22 квадратни мили жилищна площ“, казва Франк. „Това е приблизително колкото Манхатън.“
Космическата индустрия се подготвя за човешкото изследване на Марс и отвъд него, което означава, че все повече ще виждаме как реалният свят на космическата наука и този на научната фантастика се сливат.
Източник: InterestingEngineering
