С достатъчно обучение повечето хора могат да се научат как да ехолокират, използвайки езика си, издавайки щракащи звуци и интерпретирайки звуците на ехото, което се връща, отразено от заобикалящата среда.
Само за 10 седмици изследователите успяват да научат участниците как да се ориентират в препятствията и да разпознават размера и ориентацията на обектите, използвайки повиквания. Експериментът включва 12 участници, които са диагностицирани със слепота през детството си, и 14 зрящи хора.
Ехолокацията е умение, което обикновено свързваме с животни като прилепи и китове, но някои слепи хора също използват ехото на собствените си звуци, за да открият препятствията и техните очертания. Някои използват потупването на бастун или щракването на пръстите си, за да издадат необходимия шум, докато други използват устата си, за да издадат щракащ звук.
Въпреки че това умение може да е изключително полезно, в момента много малко слепи хора се учат как да го правят. Експертни ехолокатори се опитват да разпространят информацията от години и това ново проучване е още една стъпка в тази посока.
„Не мога да се сетя за друга работа със слепи участници, която да е имала толкова ентусиазирана обратна връзка“, казва психологът Лоре Талер от университета в Дърам, Великобритания.
В рамките на 20 тренировъчни сесии, продължили около 2 – 3 часа, изследователите установяват, че и слепите и зрящите участници, независимо от възрастта, се спряват отлично с ехолокация, базирана на щракване. В продължение на седмици участниците са обучавани как да навигират във виртуални лабиринти – коридори, разположени в Т-пресечки, U завои и зиг-заг – и да идентифицират размера и ориентацията на обектите с помощта на щракания с уста.
В последните две сесии участниците тестват новите си навигационни умения във виртуален лабиринт, в който никога не са били. И резултатите са очевидни, сблъсъците са изключителна рядкост, за разлика от началото на програмата. Всъщност авторите установяват, че тези новообразовани ехолокатори са се представили почти толкова добре в лабиринта, колкото седем експертни ехолокатори, които са използвали това умение от години.
При допълнителни тестове за определяне на формата и ориентацията на предмети, участниците в изследването действително са се представили еднакво с експертите. Предишни проучвания също установяват, че зрящи хора могат да се научат на ехолокация, базирана на щракване, в поредица от тренировъчни сесии, но това е първото проучване, което проверява дали това важи и за слепи хора и хора от различни възрасти.
Зрителните части на мозъка са това, което позволява на ехолокаторите да „виждат“ света около себе си и досега не беше ясно дали тези, които израстват без зрение, могат да използват същите невронни мрежи в еднаква степен.
Нещо повече – много хора с напредване на възрастта губят зрението и слуха си и колкото по-възрастен е човек, толкова по-малко пластичен е мозъкът му. Това може да направи усвояването на нови умения по-трудно с напредването на възрастта, но новите изследвания показват, че това не е ограничаващ фактор в обучението по ехолокация.
По-младата възраст позволи на някои участници да завършат лабиринта по-бързо, но на практика, казват авторите, „обучението доведе до забележителни промени в поведението на всички участници“, независимо от възрастта.
Три месеца след приключване на тренировките, слепите участници казват, че имат подобрена мобилност с помощта на ехолокация. В последващо проучване 10 от 12 участници заявиха, че умението е спомогнало тяхната независимост и благополучие.
„Ние сме много развълнувани от това“, казва Талер, „и смятаме, че би имало смисъл да предоставяме информация и обучение по ехолокация, базирана на щраквания, на хора, които все още имат добро функционално зрение, но които се очаква да загубят зрението си по-късно в живота поради прогресиращите дегенеративни състояния на очите.“
Изследването е публикувано през PLOS One.
