Ако стъпите боси върху заледена повърхност, тялото ви може да изпрати предупреждение за възможна вреда. То няма да бъде под формата на учтиво съобщение: „Краката ви може да са изложени на риск. Бихте ли обмислили да преустановите това, което правите?“ Вместо това ще усетите нещо далеч по-непосредствено – болка.
Вниманието ви веднага се насочва към потенциалната опасност и ви подтиква да се отдалечите от нея, въпреки обещанията на приятелите ви за предстояща забава. Това е така, защото информацията за евентуални телесни повреди предизвиква силно неприятно усещане. Но защо е нужно?
Част от отговора се крие в един друг въпрос: какво всъщност е възприятието?
Възприятието помага на живите същества да се ориентират в света: да намират храна, да избягват опасност и да поддържат здравето си. Всичко това е свързано с нуждата да оцелеем. Но как нервната система разбира какво се случва и какво да прави след това?
Изглежда, че усещаме света директно: езерото, дърветата, приятелите ни, които се чудят защо си тръгваме толкова прибързано. Мозъкът ни обаче не получава нито светлина, нито звук директно. Вместо това, информацията от очите, ушите, кожата и вътрешните ви органи достига до него чрез сигнали, които включват кратки електрически импулси, наречени „акционни потенциали“. Тези сигнали нямат етикети, обясняващи какво означават. И все пак виждате дърветата, чувате гласовете и усещате замръзващите си крака.
Предсказващите теории за възприятието предлагат неинтуитивно обяснение. Те предполагат, че нервната ви система използва опита, за да предскаже или да направи обосновани предположения за това какво означава входящата сензорна информация. След това сензорните сигнали се използват за проверка на тези предсказания и за преразглеждането им, когато те не отговарят на очакванията.
Според това обяснение начинът, по който възприемаме света, зависи не само от информацията, която получаваме чрез сетивата си, но и от очакванията на мозъка. Той непрекъснато прави предположения за случващото се около нас и ги сравнява със сигналите, които получава от околната среда и собственото ни тяло. Така се изгражда представата ни за света.
Това обосновано предположение се нарича извод: извличане на заключения от непълна информация. Чрез опита нервната система си изгражда модели, които ѝ помагат да предвиди какви усещания могат да последват. Ние не използваме тези модели съзнателно. Те обаче се задействат, докато четем, разпознаваме глас или усещаме болезнено студените си крака.
Обикновено приемаме, че първо нещо въздейства върху сетивата ни, след което се появява усещането. Според теориите за предсказващата роля на мозъка при болката обаче процесът е по-сложен. Мозъкът ни не просто получава сигнали от тялото, на които след това придава значение. Той непрекъснато ги тълкува, без дори да го осъзнаваме. Така мозъкът ни участва в самото формиране на усещането. С други думи, това, което чувстваме, зависи не само от сигналите, които тялото изпраща, но и от начина, по който нервната ни система ги разчита в конкретния момент.
Има доказателства, че очакванията могат да повлияят на болката. В един експеримент, включващ десет доброволци, изследователите прилагат болезнена топлина върху краката им. Когато участниците очаквали по-слаба топлина от тази, която реално са получили, те я оценяват като около 28% по-малко болезнена. Сканирането на мозъка също показва намалена активност в региони, участващи в обработката на болката. Това показва, че очакванията ни влияят върху начина, по който усещаме болката, но не доказва, че тя може да бъде обяснена изцяло чрез начина, по който мозъкът предвижда и обработва информацията.
Тези прогнози не са съзнателно решение за това дали нещо би трябвало да боли. Както информацията от тялото, така и придобитите очаквания са важни, но нито едно от двете самостоятелно не определя преживяването.
Сходна теория, наречена „активен извод“ (active inference), свързва начина, по който възприемаме света, с нашите действия. Тоест това, което усещаме, влияе върху поведението ни, а действията ни на свой ред променят преживяванията ни. Казано по-просто, живите организми не просто получават информация от околната среда и променят очакванията си според нея. Те активно взаимодействат със света и чрез действията си влияят върху това какво ще се случи след това, включително каква нова информация ще получат чрез сетивата си.
В езерото болката кара потенциалната заплаха да се усеща като неотложна и подтиква към незабавни защитни действия. Излизането променя сигналите, достигащи до нервната ни система. Чувството за студ, чувството за болка и желанието за бягство са свързани части от една обща реакция, насочена към защита на тялото ни.
Сетивните нерви също така откриват потенциални опасности, като например екстремен студ. Този процес се нарича ноцицепция. Този процес предоставя важна информация за потенциална опасност, но не е идентичен с болката – неприятното усещане, което изпитваме. При обработката на тези сигнали нервната система взема предвид и предишния ни опит, очакванията ни и конкретната ситуация. Така усещането за болка зависи не само от физическото въздействие върху тялото, но и от начина, по който нервната система тълкува получената информация.
Това помага да се обясни защо интензивността на болката не е задължително да съответства на степента на увреждане на тъканите и защо може да продължи без продължаващо увреждане.
Когато болката продължава
Да вземем за пример постоянната болка в гърба. Някой, който многократно е усещал болка при навеждане, може да я очаква и да се движи внимателно. Избягването на навеждане може да донесе облекчение, но също така ограничава възможностите да се установи дали движението е станало по-безболезнено или по-лесно за управление. Изследванията свързват страха от движение с постоянна болка в гърба, въпреки че доказателствата са несигурни.
Проф. Майкъл Такър, изследовател на болката и рехабилитацията в RCSI University of Medicine and Health Sciences в Ирландия, и негови колеги предполагат, че теорията за „активния извод“ може да помогне да разберем как предишните ни преживявания влияят върху усещанията и действията ни. Това е само един възможен фактор, допринасящ за постоянната болка, която може да включва и продължаващо увреждане на тъканите или увреждане на нервите. Това не означава, че хората съзнателно си причиняват болка чрез мислите си.
И така, защо болката боли? Активното умозаключение предполага, че неприятното усещане помага потенциалната заплаха да стане достатъчно важна, за да изисква защитно действие. Но защитата не винаги е полезна. Болката може да продължи дори когато вече няма увреждане на тъканите, а действията, предназначени да ни защитят, понякога могат да станат инвалидизиращи. Теорията предполага какво може да постигнат неприятните усещания, въпреки че не е обяснила напълно как възникват самите те.
Теориите за начина, по който мозъкът предвижда и обработва информацията, се нуждаят от допълнителни изследвания, особено за да се установи дали могат да допринесат за по-ефективно лечение.
Те обаче предлагат обещаваща нова гледна точка: болката може да бъде разбрана по-добре, ако се разглежда като резултат от взаимодействието между тялото, действията, предишните преживявания и обстоятелствата, в които се намира човек. Това по никакъв начин не поставя под съмнение, че страданието на хората с хронична болка е напълно реално.
Източник: Dave Newell, Professor of Integrated Musculoskeletal Care and Head of the Centre of Pain and Active Inference Research, Health Sciences University; Michael Thacker, Professor of Pain and Rehabilitation, RCSI University of Medicine and Health Sciences; Solomon Segal, Doctor of Medicine; Senior Lecturer of Anatomy, Health Sciences University/The Conversation
