„Тези резултати ще имат бъдещи последици в съдебната медицина и генетичната диагностика.“
През 1999 г. Франсоа Брюнел, канадски художник и фотограф, започва да документира двойници в поредица от снимки, наречена „I’m not a look-alike!“. Той е вдъхновен от откриването на неговия двойник, английския актьор Роуън Аткинсън.
Проектът става огромен хит в социалните медии и други части на интернет, но също така привлича вниманието на учените, които изучават генетичните връзки и по-специално Манел Естелер от Института за изследване на левкемията “Хосе Карерас“, в Барселона, Испания.
Според The New York Times Естелър преди това е изучавал физическите разлики между еднояйчните близнаци и е искал да проучи как хора, които не са роднини, си приличат. Той иска да разбере, какво е обяснението за това.
Естелер и неговият екип се заемат да характеризират на молекулярно ниво непознати, които обективно споделят еднакви черти на лицето. И за да направят това, те наемат човешки двойници от фотографската работа на Брюнел.
Екипът получава снимки на 16 двойки и определя обективна мярка за прилика, използвайки три различни алгоритъма за разпознаване на лица.
„Нашето проучване дава рядка представа за приликата, като показва, че хората с изключително подобни лица споделят общи генотипове, докато те са в противоречие на нивата на епигенома и микробиома. Геномиката ги групира заедно, а останалото ги отличава“, казва Естелер в изявление.
Работата е публикувана в списанието Cell Reports.
Генетиката ги събира
Участниците попълват изчерпателен биометричен въпросник и въпросник за начина им на живот и предоставят ДНК от слюнка за анализ на генетични и епигенетични данни.
„Този уникален набор от проби ни позволява да проучим как геномиката, епигеномиката и микробиомиката могат да допринесат за човешката прилика“, казва Естелер.
Като цяло резултатите разкриват, че тези индивиди споделят сходни генотипове, но се различават по своето ДНК метилиране и микробиоми.
И трите алгоритъма групират заедно половината от подобните двойки. Генетичният анализ разкрива, че девет от тези 16 двойки са групирани заедно, на базата на 19 277 общи единични нуклеотидни полиморфизми.
„Тези хора наистина си приличат, защото споделят важни части от генома или ДНК последователността“, казва Естелер пред The New York Times. „Това, че хората, които си приличат, имат повече общи гени, звучи като нещо естествено, но никога не е било доказвано“, добавя той.
Прилики във физически черти като тегло и ръст и поведенчески черти като тютюнопушене и образование също се наблюдват при двойниците. Като цяло резултатите предполагат, че „общата генетична вариация не само се отнася до подобен външен вид, но може също да повлияе на общите навици и поведение“.
Проучването може някой ден да помогне на криминалистиката
„Ние предоставихме уникална представа за молекулярните характеристики, които потенциално влияят на конструкцията на човешкото лице“, каза Естелер. „Ние предполагаме, че същите тези детерминанти корелират както с физическите, така и с поведенческите атрибути, които съставляват човешките същества.“
Малкият размер на извадката, използването на 2D черно-бели изображения и фактът, че по-голямата част от групата, включва европейски участници, са няколкото ограничения на проучването. Въпреки това откритията могат да осигурят молекулярна основа за бъдещи приложения в различни области като биомедицина, еволюция и криминалистика.
„Тези резултати ще имат бъдещи последици в съдебната медицина – реконструиране на лицето на престъпника от ДНК – и в генетичната диагностика – снимката на лицето на пациента вече може да ви даде улики за това кой геном той или тя има“, казва Естелер. „Чрез съвместни усилия, най-голямото предизвикателство би било да се предскаже структурата на човешкото лице въз основа на индивидуалните генетични и епигенетични данни.“
Източник: InterestingEngineering
