Начало Обществени Култура След „brat“ и „vibe coding“: Collins избра „mogging“ за дума на 2026...

След „brat“ и „vibe coding“: Collins избра „mogging“ за дума на 2026 г., но явлението е познато още от времето на Шекспир

Английският речник Collins Dictionary избра „mogging“ за дума на годината за 2026 г. Уебсайтът на Collins казва, че думата произлиза от акронима AMOG – или „алфа мъжкар в групата“ – като често се свързва с форуми за културизъм и, в по-ново време, с токсичната култура на инсели и маносферата.

Но могингът вече е навлязъл в масовия език, като значението му е леко променено. Сега думата се използва, за да опише някой, който се представя по-добре, превъзхожда или засенчва някого.

Въпреки че глаголът често се използва във връзка с външния вид, той може да се прилага и в други контексти. Алекс Бийкрофт, управляващ директор на Collins, обяснява, че изборът на могинг показва как „всяко поколение оставя своя отпечатък върху езика“, като терминът е отбелязал 210% увеличение на употребата си през 2026 г.

Мъжкият стремеж към демонстриране на превъзходство съществува от векове, но поразителното е колко много днешните прояви на подобно поведение напомнят представите за мъжественост отпреди няколко столетия.

Оксфордският английски речник съдържа четири исторически значения на основния глагол „mog“. Най-ранното значение и употреба датират още от 1674 г., отнасящи се до картови игри „да се размени карта с крупието“. По-късно думата придобива значението „да се продължи, да се замине, да се напусне лагера“. Към средата на 19 век се появяват две нови възможни значения: „да се движа бавно, но стабилно“ и „да се премести (човек, животно и др.), за да може да се продължи напред (бързо)“.

Общото между тези исторически употреби е връзката им с движението. В Англия през XVI и XVII век начинът, по който мъжете се движат, държат и представят пред околните, е бил важен елемент от демонстрирането на обществено положение и превъзходство.

Ново изследване на театралния историк Елинор Райкрофт проследява тази връзка между движението, пола и социалната власт. Райкрофт разглежда театрални произведения на драматурзи като Шекспир и Бен Джонсън, наред с исторически наръчници за поведение и ръководене на домакинството, разкривайки колко важна е била стойката и походката на мъжа за неговия обществен престиж и социално положение.

Ръководствата и книгите за етикет от онова време са указвали на мъжете и жените как да се държат, като са представяли определени черти като уважавани, а други като неподходящи. В английския превод от 1566 г. на „Възхитителни изисквания и приятни въпроси“ на Ортензио Ланди на читателите е показано как да надминат другите мъже по остроумие и поведение. Но по този начин текстът разкрива и пукнатините в този идеал, показвайки колко несигурен е всъщност този мъжки статус.

В своята влиятелна „Книга за придворния“ (1528 г.) италианският дипломат и писател Балдасаре Кастильоне описва това качество като „особена непринуденост, която прикрива вложените усилия и създава впечатлението, че всичко, което човек прави или казва, му се отдава с лекота, почти без да се замисля“.

Sprezzatura в Шекспир и утвърждаване на мъжествеността

Трудът на Кастильоне е преведен за първи път на английски от сър Томас Хоби през 1561 г., а концепцията за спрецатура (sprezzatura) силно повлиява ранната модерна английска култура.

В редица пиеси от XVI и XVII век героите се стремят да докажат своята мъжественост, като демонстрират превъзходство над останалите и се опитват да ги засенчат. Въпреки че Шекспир не използва термините „sprezzatura“ или „mogging“ в нито едно от произведенията си, персонажи в тях често се опитват да засенчат съперниците си, за да утвърдят своя обществен статус.

В „Много шум за нищо“ (изпълнена за първи път около 1598 г.), „веселата война“ между главните герои Беатриче и Бенедикт – бърза размяна на реплики, изпълнена с обиди, докато двамата герои крият истинските си чувства един към друг – често е източник на забавление и смях на публиката. Тази „схватка на остроумие“ обаче показва различните очаквания към мъжете и жените. В целия текст Бенедикт трябва да съответства и в идеалния случай да надмине уменията на Беатриче в играта на думи, за да не изгуби достойнството си.

Беатриче изглежда добре разбира колко важно е за мъжете да демонстрират своето превъзходство. Тя отбелязва, че Бенедикт „не печели нищо“ от словесните им сблъсъци, които могат да се разглеждат като изпитание за мъжествеността на Бенедикт, в което той трябва да докаже своето красноречие, съобразителност и умение да борави с думите.

Още по-ярък пример за изпитание на мъжествеността откриваме в предпоследната сцена на Шекспировата пиеса „Хенри IV“, първа част, поставена за първи път през 1597 г. В нея е представен решаващият двубой между принц Хал, бъдещия крал Хенри V, и Хенри Пърси, известен като Хари Хотспър – млад, но вече доказал се рицар, който се вдига на бунт срещу крал Хенри IV.

И двамата осъзнават, че изходът от двубоя ще определи не само кой ще остане жив, но и чия чест и репутация ще бъдат утвърдени. Хал заявява, че „две звезди не могат да се движат в една и съща сфера, нито Англия може да понесе двама владетели“. С други думи, двамата не могат едновременно да претендират за едно и също превъзходство.

Иронията на съвременния „могинг“ е, че стремежът към демонстриране на превъзходство става все по-очевиден. Докато описаната от Кастильоне sprezzatura предполага увереността и превъзходството да изглеждат естествени и постигнати без усилие, днешното дигитално позиране често издава именно несигурността, която се опитва да прикрие.

И въпреки че  Collins Dictionary е нарекъл „могингът“ определящ термин за нашето съвремие, самото поведение е по-скоро познато историческо ехо – мъже, които усилено се опитват да направят така, че превъзходството им да изглежда естествено и непринудено.

Източник: Oliver Lewis, Lecturer in Early Modern Literature, King’s College London/The Conversation