В редица държави цезаровото сечение се превръща във все по-често срещан начин за раждане и вече заема значителен дял от всички раждания, включително и спешните случаи.
Но скорошен анализ на BBC отбеляза, че това увеличение не е съпроводено от подобно ясно изразено намаляване на нивата на мъртвородени деца или неонатална смъртност. Ако резултатите не се подобряват със същия темп като интервенциите, какво движи растежа на цезаровите сечения тогава?
Често срещани обяснения включват недостиг на медицински персонал, опасения от съдебни дела, скандали, свързани с безопасността, както и променящи се възприятия за риска. Фокусирането единствено върху клиничните фактори обаче крие риск от пренебрегване на това как идеите за безопасност, отговорност, доверие и несигурност оформят решенията за раждане.
Страх, тревожност и несигурност
Халима Ахтер, изследовател и докторант в катедра по антропология в Университет Дърам наскоро завършва докторско изследване върху раждането и нарастващите нива на цезарови сечения. Цезаровите сечения са представлявали около 45% от ражданията през 2022 г., а приблизително 69% от ражданията в здравни заведения са били извършени оперативно.
В редица здравни системи, в които раждането все по-често се случва в рамките на пазарно ориентирана здравна среда, цезаровото сечение постепенно се превръща в по-достъпна и често предпочитана опция. Това включва частни клиники, плащане от джоба на пациента, както и различни пакети за майчинство.
В такава среда достъпът до изследвания, по-опитни лекари, частни болнични условия и предварително договорени услуги често се възприема като по-сигурен път към безопасно раждане. Така цезаровото сечение започва да се разбира по-малко като изключителна медицинска интервенция и по-скоро като планиран и предвидим избор.
За много семейства безопасността се превръща едновременно в медицински, емоционален и финансов въпрос. Тя се търси чрез повече разходи, повече изследвания и достъп до доверени специалисти. И все пак подобренията в майчината смъртност не са толкова осезаеми, което повдига редица въпроси.
Проучването на Халима Ахтер изследва как се вземат решенията за раждане. Жените и семействата често описват цезаровото сечение като по-безопасно. Много от жените, които го избират обаче го описват като доживотна рана, свързана с болка, емоционален стрес и финансови тежести.
Това противоречие разкрива важна характеристика на вземането на решения за раждане. Цезаровото сечение е едновременно медицинска процедура и социално и морално преживяване, оформено от страх, тревожност, несигурност и обещание за безопасност.
Решенията за начина на раждане често се оформят от комбинация от медицински препоръки, семейни очаквания, доверие към лекарите и икономически фактори. Сред анкетираните майки, родили чрез цезарово сечение, 44% са били с планирани операции, а 56% – спешни интервенции. Въпреки това 60% посочват, че решението е било взето поне месец преди раждането, което показва, че изборът често се формира значително по-рано от самия момент на раждането.
Особено силна роля има доверието в медицинската експертиза: 71% от жените съобщават, че цезаровото сечение е било препоръчано от лекар, докато едва 6% посочват, че са взели решението самостоятелно.
Проверки и съдебни спорове
Ако в здравните системи на Запад клиничната практика е силно повлияна от засилен контрол, разследвания и риск от съдебни искове при неблагоприятни резултати, то в други контексти натискът върху медицинските специалисти може да бъде по-пряк и личен.
В Бангладеш лекарите описват страх от непосредствени последици извън институционалните процедури. Както отбелязва един акушер-гинеколог: „Ако нещо се обърка, винаги се тревожа за риска от насилие. Трябва да поставя собствената си безопасност на първо място.“
Макар контекстите да се различават значително, и в двете среди цезаровото сечение може да се превърне в начин за управление на несигурността, избягване на вина и създаване на форма на „безопасност“, която е едновременно институционална, социална и клинична.
В редица здравни системи тези процеси се задълбочават от сериозен недостиг на медицински персонал. В Бангладеш се падат приблизително седем лекари и шест медицински сестри или акушерки на 10 000 души население, докато в други – като Обединеното кралство – съотношението е значително по-високо, с около 33 лекари и 95 медицински сестри или акушерки на 10 000 души.
Това означава, че възможностите за непрекъсната подкрепа по време на раждане и за консултации са ограничени. В много случаи акушерките съобщават, че имат малко влияние върху решенията, свързани с начина на раждане. И в клиничните, и в семейните разкази цезаровото сечение често се възприема като по-предвидим и контролируем вариант, докато вагиналното раждане остава свързано с по-висока несигурност.
И все пак обещанието за безопасност не означава край на уязвимостта. Повечето жени напускат болницата в рамките на няколко дни след операцията, а възстановяването често се поема основно от семейството. Участничките в изследването описват продължителна болка, ограничена подвижност и емоционален стрес месеци след раждането.
Майки, участвали във фокус групите, също многократно посочват хроничната болка в гърба като част от следоперативния период. Тези сведения показват, че цезаровото сечение често преразпределя, а не елиминира риска.
Спешните цезарови сечения остават необходими, жизненоважни и често животоспасяващи, когато безопасността на майката или детето е застрашена. Въпреки това нарастващият им дял в различни здравни системи показва, че те не могат да бъдат разглеждани само като клинично решение. Данните сочат, че по-широки социални и институционални фактори – като организацията на здравните системи, недостигът на ресурси и различните механизми за управление на риск и отговорност – активно оформят решенията около раждането. Затова увеличаването на цезаровите сечения трябва да се разбира не само като медицински феномен, а и като резултат от начина, по който обществата дефинират, разпределят и управляват понятието за безопасност, несигурност и грижа.
Източник: Halima Akhter, Researcher of Caesarean Births in Bangladesh, Department of Anthropology, Durham University/The Conversation
