Продължават нашите интересни и вдъхновяващи срещи с млади и талантливи български писатели.
Днес на гости ни е Ами Тола.
Вижте нашия разговор за книгите, театъра, вдъхновението и мистичните й срещи с индианци в Канада!
Здравей, Ева или предпочиташ да те наричам Ами Тола?
Здравей,
Когато се запознавам с нови хора и ме попитат точно този въпрос, обикновено казвам: „Ако съм гладна, отговарям и на двете.“ Те се смеят и така счупваме леда. A сега извън кръга на шегата, наистина съм свикнала и с двете си имена. Имам близки и познати, които ме наричат само Ева, други само Ами Тола. А повечето деца, които играят детските ми пиеси, знаят само псевдонима ми.
Радваме се, че си наш гост днес. Представи се с няколко думи на нашите читатели!
Здравейте скъпи читатели на Лидер.бг,
Казвам се Ева и Ами Тола. Определям себе си като творец. Преди всичко се стремя да сътворявам реалността си, а заедно с това и други светове било то във фантастичен или драматургичен аспект, а понякога и в двете едновременно.
Защо Ами Тола? Какво скрито послание си закодирала в артистичния си псевдоним?
„Амитола” (слято) на езика на сиуксите (индианско племе) означава „небесна дъга”. Tова име ми е дар от индианец и е свързано с живота ми отвъд океана.
Ти си родом от Казанлък, но голяма част от детството ти преминава в Канада. Още като дете ли беше запленена от света на думите или откри тази своя любов на по-късен етап? И защо днес си в България, защо не остана в Канада?
Заминах за Канада на тринадесет години с родителите ми и да живея там никога не е било мой избор. Всъщност, те кандидатстваха по т.нар. точкова система за заминаване, години преди да заминем. От втори клас живеех в България със знанието, че ще заминем в чужбина. Може би е трудно за разбиране от повечето хора, това, което ще кажа сега, но аз бях едва на осем години, като осъзнах, че мога всеки момент да тръгна на някъде и не бива да се привързвам към никого тук, защото ще ми бъде много мъчно за приятели и близки. Беше много трудно за мен, при все, че имах много хубава среда тук и много обичах съучениците и роднините си. Всеки път, когато изпитвах някаква привързаност си казвах, че всеки момент можем да тръгнем. Живях така с години и всъщност така се научих да се свързвам с хората без да се привързвам. Това до голяма степен ми помага в живота, да живея много по-свободно днес и по-бързо да преодолявам разочарования.
В Канада си имала интересни срещи с местни индианци? Би ли ми разказала повече за тях? Участвала ли си в някои от техните митични ритуали?
Първите ми срещи с индианци бяха в Лондон, Онтарио. С родителите ми отидохме на нещо като нашия етнографски музей на открито „Етъра“, само че имаше и актьори/ аниматори, които бяха облечени в автентични дрехи от онова време, когато западноевропейците са завземали земите, а индианците са се борили за териториите си. Видях няколко жени с типичните рокли като от Анн от фермата Грийн Гейбълс. Имаше и индианци. В едно от техните типита (teepees) ми направиха кратък ритуал на огъня. Танцуваха с огън около мен. После дойде една жена да ми иска пари, но те казаха, че за мен е безплатно. Помислих, че е защото видяха, че съм дете. По-късно, когато мина лятото и тръгнах отново на училище, трябваше да ходя с обикновен автобус и с мен пътуваше един индианец всеки ден (може би отиваше на работа). Често, когато някой щеше да ме бутне или да ме удари без да иска в автобуса, той се намесваше по някакъв начин. А веднъж седна до мен и си поговорихме малко. Аз му разказах за моето преживяване с индианците в типито, а той ми каза, че те не правят ритуали току така без нищо и ми каза „you are a powerful fire spirit“ (ти си силен огнен дух). По-късно когато заминах за Отава и се запознах с други две метиси, които ми помогнаха в труден момент, те казаха абсолютно същите думи без да знаят за другия индианец и за церемонията с огън, която ми бяха направили. От тях научих много неща и мъдрости, някои от които ползвам като практически сентенции и се опитвам да следвам в живота.
Да се върнем отново днес и сега. Ти си автор на две книги – романа „Заблудения завоевател“ и „Гледай си работата“ – наръчник за фрийлансъри и копирайтъри, извънземни и други подобни. Романът „Заблудения завоевател“ излиза през 2010 г. и е отличен с национална награда „Народни будители 2010“ от Съюза на свободните писатели. Какво те вдъхнови да разкажеш историята за света на „Замаяната планета“. Това някакво далечно измислено място ли е или всеки от нас попада в него („космокрушира“) ежедневно?
Измислените места никога не са далечни, носим си ги всеки ден. Хубавото на въображението е, че не е ограничено с време и пространство. Можем да влезем в него по всяко време, а вероятно е и всичко, което е. Може ние да сме плод на въображение, все повече учени говорят за менталния аспект на вселената. Да вземем например факта, че преди да направи един строител сграда, първо си я представя. Преди да се създаде един продукт, някой някъде първо си го представя. Аз лично не копирам и не репликирам, а продължавам да живея с фантазия и да създавам творчество от себе си. Иначе може да се каже, че космокруширам тук всяка сутрин. Виждам Замаяната планета като пласт от нашата действителност и предпочитам да се озовавам в нея по един по-невинно игрив начин отколкото в друг слой, в който да страдам, както примерно правят тези, които я виждат основно в злободневния ѝ пласт. Да си представим, че реалността е като торта на много пластове, тези пластове са като темплейти и във всеки темплейт имаш различни цветове, картинки, текстури, вкус и изобщо целия спектрум на светоусещане, а също и характеристики на героите. Аз лично избирам да ги видя като замаяни, в забавен абсурд, съвселенци, които грешат по симпатичен начин, а не като нещо зловещо. Не че не мога да ги видя и в тази светлина, но определено предпочитам да виждам другото. Това ми помага да продължавам да правя това, което правя.
„Гледай си работата“ излиза през 2012 г. Защо реши да напишеш този наръчник? Преди 10 години професии като фрийлансър и копирайтър звучаха доста екзотично в България.
Затова добавих и „извънземни и други подобни“ към заглавието. Аз самата се чувствах като извънземно тогава, но и в книгата написах, че съвсем скоро светът ще работи по този начин. Наистина виждах, че това е бъдещето и така стана. Аз отдавна знам от семейството си, че съм родена на ръба на две ери. Това се говореше вкъщи още като бях дете. Някак си това също ми помогна да развия и прозорливост в себе си. Затова и до голяма степен знам какво следва. А и на човек му е винаги по-приятно да учуди себе си с това, че отново е познал, отколкото да се изненада от външния свят. 🙂
През 2016 г. излиза първият ти сборник с пиеси „Катарзис I”, включваш пиесите – „Вагон“, „Добро утро, мой малък ад!“, „Долу-горе“, последван от „Приказни пиеси I”, съдържащ пиеси в рими по автентичните приказки на Шарл Перо – „Моя Пепеляшке (2011 г.), „Котаракът в чизми“ (2012 г.), „Червената шапчица“ (2015 г.), „Снежанка“ (2016 г.), „Спящата красавица“ (2016 г.). Кога започна любовта ти към театъра и театралното изкуство? Спомняш ли си конкретен момент, в който разбра, че тази любов ще е за цял живот?
Пред блока на баба ми в Казанлък, аз и още две мои приятелки изнесохме цял спектакъл, на който автор и режисьор бях аз. Бабите много се смяха, но аз бях едва на шест години и успях да ни организирам и да изиграем кратки етюдчета, които аз измислих тогава. Разбира се, не бяха нищо особено, а и бяха измислени от детската ми глава, но имахме костюми и дори грим. Преди това, още в детската градина, обичах да участвам в пиеси и да бъда разказвача. Често ми даваха най-много реплики и ги учех много съвестно. От тогава замечтах да играя в театър, направих го веднага щом имах възможност, още в училище в Канада.
Пиесата ти „Вагон“ печели II място и грамота за най-младежка постановка на Международния фестивал – Празници на младежкото театрално изкуство „Бургаски Изгреви“ 2011 г. Ти пишеш пиеси за младежи. Замислих се, че съм чувала за детски пиеси и пиеси за възрастни, но не и за младежки. Ти си един от малкото (аз честно казано не открих друг) автори, които пишат пиеси за младежи. Проблем ли е това за българския театър и какво е различното при тези пиеси?
В пиесата „Вагон“ участвах и аз. Мечтах си някога да играя така в собствена творба. В театралното ателие към БСУ, с помощта на Елевтерий Елевтеров, нашият режисьор и проф. Галя Хрисотозова, която е създател на ателието, тази моя мечта се осъществи като поставихме на сцената “Вагон”. Що се отнася до младежките ми творби, имам чувството, че духът ми няма никакво намерение да остарява и до днес се чувствам като на 14 -15 г., затова и пиша по-младежки неща. Чувствам, че творчеството трябва да освежава, да подновява, да одухотворява, да подмладява и да ни движи напред.
Детските ти пиеси са поставени в над 30 града. Как те кара да се чувстваш това?
Щастлива съм, че децата могат да играят любимите си герои от приказките, които обичат, от нови приказки, които не познават като „Легенда за Коледа“ и да обикнат моята първа любов в живота – театъра. На всеки казвам, че това е най-силният team building, там се научаваш да разчиташ на колегите си. На сцената си. Пред стотици хора си. Нямаш втори дубъл. Там е почти като в живота, единствената разлика е, че си учиш репликите и знаеш какво ще стане накрая. Макар, че няма представление, което да бъде едно към едно с друго. Дори и когато играехме някоя пиеса цял сезон – 10-15 пъти, всяко представление на една и съща пиеса беше различно. Магия.
Казват, че когато веднъж се потопиш в магията на сцената, цял живот търсиш да я изпиташ отново. Липсва ли ти сцената?
Всеки ден играя различни роли в живота, но определено ми липсва усещането да изляза на сцена, преобразена в някакъв образ. Липсват ми прожекторите и ми липсва усещането на очакване в публиката. Винаги усещам, когато очакват нещо в паузите. Най-силни са паузите за мен, в тях се трупа енергия. Усещала съм го неведнъж. В живота също е така. За това в един филм с Уил Смит говорят по доста интересен начин “Collateral beauty.” Горещо го препоръчвам. За тази божествена пауза говоря.
Как искаш да видиш българския театър след 10 години?
Далеч от това, което е в момента и колкото се може по-близо до гения на Камен Донев. Никой и нищо не може да го повтори или да го копира, но той ни учи, а още повече ни и одухотворява. При това ни учи и одухотворява без да назидава директно и тягостно. Казва истината с хипербола, много хумор и творчество. Той е човек-оркестър и цирк и космонавт, учител, професор, инженер, пешеходец и вселена – всичко в едно. Но, казва истината, точно както Оскар Уайлд съветва: с хумор и ирония. „Иначе”, казва Уайлд, „ще те убият”. Прав е.
Ако беше персонаж в някоя твоя пиеса, как щеше да звучи описанието ти?
Моят персонаж би бил на огън, който отразява като огледало. Бих била пламъка в камината на сцената, или жаравата под краката на героите, бих била огледалото на мащехата на Снежанка. Бих била магическото червено наметало на Червената шапчица… Не бих могла да се вместя в един единствен образ, точно затова ми харесва да бъда писател. И когато бях актриса на сцената ми беше тясно, поради тази причина се извисих отгоре и реших да пиша драматургия.
Думите на персонажа ми, биха били такива, в този случай:
В словото на героите съм плам.
В сюжета съм. Винаги съм там.
Отразявам с думи характер и душа.
Със чувствата си преживяното топя.
В тишината на покоя истории творя.
Изгасна ли, отново винаги ще се родя.
Аз сънувам и съм съня.
Какво са за теб изкуството и въображението?
Като малка много обичах една детска книжка „Моливко и Сръчко”. Там Моливко рисуваше нещо на стената и то оживяваше. Тогава в мен се кодира представата, че може би изкуството и въображението са винаги една стъпка преди това, което се случва в света. И реално е така, изкуството предвожда събитията и сега го виждаме нагледно с филми и книги, които се сбъдват. Всичко първо се измисля и после се създава. А аз в общи линии винаги се стремя да си създам един креативен уют тук чрез въображението си.
За какво мечтаеш?
Мечтая да съчетая творческия си потенциал с психологическите консултации, които възнамерявам да правя. В момента съм на финала на втората си магистратура по „психология“ към Великотърновски университет „Св.св. Кирил и Методий“ и в бъдеще се надявам да успея да съчетая именно начина, по който аз виждам приказността в живота, с това да управляваме съдбата си и да моделираме характера си. Мечтая си хората да видят, че характерът се гради и се променя, докато човек е жив и постоянно трябва да учим и да се изграждаме наново. В последно време, често казвам, че съм като феникс и животът ми минава през подобни цикли, през които минава и този на феникса, ако се замислите, светът (колективно) прави същото.
Подготвяш ли нещо ново за своите читатели в момента?
В момента личните ми проекти включват детски книжки на английски език, но не ми остава време да ги завърша все още. Въпреки това, никога не съм оставила нещо започнато и незавършено. Сигурна съм, че нещата ще бъдат готови в най-точния момент. Пиша с вдъхновение. За мен е важно искрата да се поддържа. Тя трябва да гори. В личен план искам да изкарам курсове по летене с делтапланер или с малък самолет. Това ми е мечта, която смятам да сбъдна през идните години. Всяка година скачам с нещо: бънджи, парашут, делтапланер. Обичам да съм във въздуха.
Благодаря ти за този разговор. За финал, какво послание би отправила на читателите на Лидер.БГ?
Не губете връзката със себе си. Това е най-тихата ни връзка, но единствената, която ни осмисля истински. За нея не се говори по новините, не се учи в училище и не се стимулира от външният шум на ежедневието, който ни отдалечава от нас самите все повече и повече. Не се говори за това как да чувстваш душата си, и да чуваш интуицията си, почти никъде, освен в някои книги. Тази връзка, не се поддържа с маркови дрехи и не ви трябва нов телефон за нея. Тя се осъществява в покой и тишина в някоя стая вкъщи или сред природата, когато сме готови да чуем. При по-инатливите (като мен) става с катарзиси и трагедии в живота. Но няма по-красиво нещо от това да чуеш себе си в тишината и да знаеш точно какво да направиш и кога да действаш. Тогава въпросите „Как?“ и „Защо?“ стават излишни. Пожелавам го на всеки.
