Априлското въстание (1876) без съмнение е своеобразен връх на българското национално-освободително движение. Това е най-мащабната въоръжена изява на българската национална революция.
Макар и неуспешно, то поставя въпроса за освобождението на българите на международната маса и прави невъзможно, Европа да продължава да си затваря очите пред съдбата на един християнски народ.
Отзвукът от кървавото му потушаване е толкова мощен, че е невъзможно Европа да остане безучастна.
Едва ли има българин, който не е настръхвал четейки Вазовото стихотворение „Възпоминания от Батак“ (Разказ на едно дете). Стихотворение написано през декември 1881 г. в Пловдив, по разказа на Иван Тодоров Ганев, който по време на Баташкото клане е бил малко дете и впоследствие приютен в дома на Вазов.
От Батак съм чичо, знаеш ли Батак? Там зад тези планини.
Нямам татко, майка, ази съм сирак, и треперям ако зима идва.
Ти Батак не си чул, аз съм от там, помня го страшното клане,
бяхме девет братя, а останах сам, ако ти разкажа, страх ще те завземе…
Или стихотворението за Кочо Чистеменски – прослава за героите от Перущица, изгубили живота си при потушаването на Априлското въстание.
O, движенье славно, о, мрачно движенье,
дни на борба горда, о, дни на паденье!
Епопея тъмна, непозната нам,
епопея, пълна с геройство и срам!
Храмът беше пълен с деца и невести,
с въстаници бодри и бащи злочести,
които борбата в тез зидове сбра.
Участта си всякой вече я разбра.
Врагът от три деня наоколо храма
гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,
ни бой, ни закани нямаха успех.
Борците държаха и никой от тех
за сдаване срамно уста не отвори
и лицето първи да си опозори.
Оградата беше прилична на пещ
задушена, пълна със въздух горещ
и със дим барутен. Свирепият глад
издаваше вече своя вик познат.
Децата пищяха уплашени, бледни
пред майки убити и трупове ледни …
Някак естествено е български писатели и поети да възпоменават по този начин тези събития в творчеството си. При потушаването на въстанието над 30 000 души губят живота си – мъже, жени, деца. Села и градове са превърнати в руини, пепелища, гробища … Разрушения, пушека и костите на убитите дълго време се виждат из българските земи.
Въстаниците ясно осъзнават, че тръгват на заколение, но вярват, че тяхната саможертва е необходима, за да стане възможно българското освобождение.
„Моята цел е постигната вече. В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей. А на Русия – нека тя заповяда“, са думи на водача на хвърковата чета Георги Бенковски.
„Ако сега не вземем участие в съсипването на Османската империя, рискуваме утре да сме последни, а може би и забравени в решаването на Източния въпрос“, казва Христо Ботев
„Не в куршума на кремъклийката се надявах, а на гърмежа й, който трябваше да стигне до ушите на Европа, на братска Русия.“, казва Каблешков.
И те успяват, саможертвата им в името на отечеството и българския народ, печели симпатиите на цялата международна общност. В 200 европейски вестника са публикувани над 3000 материала, разкриващи истината за потушаването на българското въстание. Тази истина е толкова страшна, че дори официална Европа е стресната. Интелигенцията от почти всички европейски държави е потресена от опустошителните мерки на Високата порта и зверствата, на които е подложен българския народ. Жестокостите и кръвопролитията стават причина видни писатели, журналисти и хора с обществена позиция да заемат категорична позиция и да осъдят остро методите и действията на Османската империя.
Във Франция общественото мнение е категорично в полза на българите. Голям принос за това имат журналистите Емил Жирарден, Жан Петри и Жан дьо Вестин.
Емил де Жирарден, пише: „Трябва да се сложи край на целостта на Османската империя. Колкото по-бързо, толкова по-добре“.
Особено голяма роля изиграва подкрепата на един представител на френската интелигенция и автор на едни от най-емблематичните творби за своето време – Виктор Юго. Ето неговите думи:
„Дошъл е момент да се издигне глас на протест. Целият свят е възмутен. Идват минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва на правителствата да я слушат. Правителствата мънкат някакъв отговор. Те и друг пък са мънкали. Те казват: Вие преувеличавате! Да, преувеличаваме. Батак не е бил опустошен само за няколко часа, а за няколко дни. Казваме, че има вече изгорени двеста села, а те са само деветдесет и девет. Тоя начин на оправдание увеличава ужаса. Няма нищо по-ужасно от това да се пазарим с общественото недоволство. Ако смекчаваме престъпленията, ние ги отегчаваме. Това значи хитростта а се постави в услуга на варварщината. Това значи Византия да прости на Цариград.“
В Англия, най-ревностния защитник на Турция, опозиционната либерална партия, начело с Уйлям Гладстон, организира грандиозни митинги в защита на българите. Гладстон пише през есента на 1876 г. брошурата „Българските ужаси и Източният въпрос“, а през април 1877 г. я преиздава със заглавието „Уроци по клане или изложение за конфликта между Портата и България през май 1876 г.“ Уилям Гладстон дори напада английското правителство, заради „безразличието му към насилието и потисничеството над българите в Османската империя“.
Позицията и действията му му отреждат особено място в българската памет – неговото име носят улици и булеварди, а в някои градове дори има построени бюстове на видния англичанин, което заслужено го нарежда до личностите, спомогнали за българското освобождение.
През 1876 г. лондонският вестник „Дейли Нюз” изпраща американеца Джанюариъс Макгахан в България след кървавия разгром на въстанието. Със своите репортажи Макгахан успява да преобърне общественото мнение във Великобритания, чиято официална политика тогава е да се запази целостта на Османската империя, за да се държи Русия по-далеч от черноморските проливи.
В своите записки, след като е изпратен в Батак, Дж. Макгахан пише:
„Не беше оцелял нито един покрив, нито една стена. Всичко беше маса от развалини, сред които се издигаше и достигаше до нас дълбок, оплакващ стон, подобен на оплакването, с което ирландците изпращат своите мъртъвци. Стонът изпълваше малката долина и се възнасяше във вой. По-късно, когато влязохме в градчето, ние разбрахме този звук. Отново погледнахме грамадата от черепи и скелети пред нас. Забелязахме, че всички те са малки и че парчетата облекло, смесени между тях и пръснати наоколо, бяха части от женски принадлежности. Тогава всички те са били жени и момичета.
От седлото на коня преброих над сто черепа без да включвам тези, скрити под другите кости на страхотната грамада, нито тези, разпилени надалеч из нивите. Почти всички черепи бяха отделени от останалата част на костите, почти всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени.“
Това, което рисува американският журналист, достига до ушите на цяла Европа. Макгахан дава гласност на репресиите, които Османската империя налага спрямо мирното българско население. И не напразно неговите записки са определяни като едни от най-кървавите описания на турските зверства по българските земи.
За кратък период от време в английската и американската преса са публикувани няколко статии с проучванията, проведени съвместно със Скайлър. Събитията от пролетта на 1876г. са отразени и в испанския, френския и австро-унгарския печат.
Макгахан умира на 9 юни 1878 в Истанбул, ненавършил 34 години. По-късно тленните му останки са пренесени в родния му град Ню Лексингтън. На гроба му е поставен паметник с надпис „Макгахан – освободителят на България“.
Американският учен, писател, пътешественик-изследовател и дипломат Юджийн Скайлър дава ярко описание на това, което е видял в село Батак три месеца след извършването на клането:
„…Навсякъде се виждаха човешки кости, черепи, ребра и дори цели скелети, глави на момичета, по които все още висяха дълги плитки, кости на деца, скелети, по които все още имаше дрехи…“
Ирландският поет и писател – Оскар Уайлд, потресен от случилото се в България след Априлското въстание пише сонет „Сонет за избиването на християните в България“
Исусе, жив ли си или в земята,
Почиват още костите ти бели?
И твойто възкресение не бе ли
Сън само, сън на грешницата свята?
Тук стонове изпълват тишината
И твоите свещеници загиват.
Не чуваш ли как вопли се издигат
Над труповете хладни на децата?
О, Сине Божи, слез сред тази злоба!
Връз твоя кръст в нощта беззвездно – черна
е плъзнал полумесецът проклет.
Ако наистина си пръснал гроба,
о, Сине, людски, слез със мощ безмерна,
преди да те измести Мохамед…
В Италия се организират широки митинги, показващи солидарността на италианския народ към българите. Българският народ получава топлите думи на Джузепе Гарибалди, видният италиански революционер, който подкрепя революционните движения в България.
На територията на Австро-Унгария редица писатели подкрепят българите. Сред тях се открояват имената на Святопулк Чех, Елишка Краснохорска, Ян Хербен и др. Самият Константин Иречек.
Руската общественост също не остава безучастна. Руският писател, автор на едни от най-интригуващите романи Иван Тургенев е един от най-активните защитници на българската кауза сред руската общественост. Той поддържа връзка с много български интелектуалци от онова време, живо интересувайки се от българската действителност. По повод Баташкото клане той пише сатиричното стихотворение „Крикет в Уиндзор“:
„Кралицата пак в Уиндзорския лес
следи как на крикет играят
придворните дами — туй модно е днес
и всички от гордост сияят.
И топки разменят си с радостен вик,
когато уцелят вратите…
Кралицата смее се… но подир миг
извръща си с ужас очите.
Тя вижда, че посред цветя и треви
подскачат не топки чевръсти,
а сякаш — стотици човешки глави,
отрязани с кървави пръсти!
Глави на жени, на моми и деца,
загинали след изтезания,
с издрани от нокти на хищник лица,
със знак от ужасни страдания.
А кралската щерка — играе и тя
с главите безброй, а едната
търкаля се, скача и пада в прахта,
на нашта кралица в краката.
Глава на дете, къдрокоса глава,
която шепти, укорява…
Кралицата тръпне от тия слова
и тежко, и страшно й става.
„О, докторе, помощ! Лекарство ми дай!“
А лекарят казва любезно:
„Мадам, много вестници чели сте май,
това не е никак полезно…
«Таймс» пише, че българи, както личи,
са жертви на турски кланета…
Изпийте туй прахче… ще Ви облекчи!“
Откарват я вкъщи с карета.
Но тежките мисли все тъй я гнетят,
тя мрачно е свъсила вежди…
О, божичко, с кръв е изцапан платът
на нейните кралски одежди!
„Отмийте кръвта! Заповядвам ви аз,
британски реки!“ — тя вопие…
„Кралице, уви! На света няма власт —
невинната кръв да отмие!“
20 юли 1876
Именно в Русия се организира най-силното движение в защита на българския народ, в което взимат участие Толстой, Тургенев, Достоевски, Гаршин, Немирович-Данченко, Менделеев, художникът Верешчагин и др.
Достоевски казва: „Това не е шайка от разбойници, появили се случайно във времето на смута и безпорядъка на войната. Не, тук има система, това е методът на войната на огромната империя. Разбойниците действат по заповед, по разпореждането на министрите, на управниците, на държавата и на самия султан“.
Всичко това е причината, когато Русия заплашва Турция с война, Великобритания да заяви на турското правителство, че поради създалите си обществени настроения не може вземе страната на Турция.
И така 2 години по-късно, на 3-ти март България отново се появява на картата на Европа (след подписването на Санстефанският мирен договор за прекратяването на Руско-турската война от 1877 – 1878 г.) – като разпокъсана, но свободна държава.
Поклон пред всички онези, които с кръвта си откупиха нашата свобода!
Източници: Косев, К., Априлското въстание постигна политическата си цел, сп. „Българистика“, бр. 12, 2006г.,; Колектив, Кратка история на България, София, 1983; Косев, К., Априлското въстание – прелюдия към Освобождението, София, 2000; Макгахан, Дж., Турските зверства в българските земи; Списание „Българска история“, април, 2016
