Всичко е свързано с конкуренцията.
Защо някой би се присъединил към институция, която му отнема възможността за семеен живот и изисква от него да спазват безбрачие?
В крайна сметка възпроизвеждането е в основата на еволюцията, която ни е оформила. И все пак много религиозни институции по света изискват точно това. Практиката кара антрополозите да се чудят как изобщо е могло да се развие безбрачието.
Някои предполагат, че практики, които са немислими за някой хора, като например никога да не имат деца, все още могат да се появят, когато хората сляпо се съобразяват с нормите, които са в полза на групата – тъй като сътрудничеството е друг крайъгълен камък на човешката еволюция.
Други твърдят, че хората в крайна сметка създават религиозни (или други) институции, защото обслужват техните собствени егоистични или семейни интереси и отхвърлят онези, които не се включват.
Сега ново проучване на The Conversation, публикувано в Royal Society Proceedings B и проведено в Западен Китай, се занимава с този основен въпрос, като изучава религиозното безбрачие през целия живот в тибетските будистки манастири.
Доскоро е обичайнa практика някои тибетски семейства да изпращат един от малките си синове в местния манастир, за да стане монах. В исторически план едно на всеки седем момчета е ставало монах. Семействата обикновено цитират религиозни мотиви да имат монах в семейството. Но включени ли са и икономическите и репродуктивните съображения?
Съвместно със сътрудници от университета Ланджоу в Китай, изследователите интервюират 530 домакинства в 21 села в източната част на Тибетското плато, в провинция Гансу. След това реконструират семейни родословия, като събират информация за семейната история на всеки човек и дали някой от членовете на семейството му е бил монах.
Тези села са обитавани от патриархалните тибетци Амдо, които отглеждат стада якове и кози и обработват малки парцели земя. Богатството обикновено се предава по мъжка линия в тези общности.
Проучването открива, че мъжете с брат, който е бил монах, са били по-богати и са притежавали повече якове. Но има малка или никаква полза за сестрите на монаси. Това вероятно е така, защото братята в семейството се състезават за родителските ресурси – земя и добитък.
Тъй като монасите не могат да притежават имоти, изпращайки един от синовете си в манастира, родителите слагат край на този братски конфликт. Първородните синове обикновено наследяват родителското домакинство, докато монаси обикновено стават второ или по-късно родени синове.
Изненадващо, изследователите откриват също, че мъжете с брат монах са имали повече деца. Практиката да се изпраща един от синовете в манастира, далеч не струва толкова скъпо за родителите, и е в съответствие с репродуктивните му интереси.
Математически модел на безбрачието
Това намеква, че безбрачието може да се развие чрез естествен подбор.
За да разберат повече подробности как се случва това, изследователите изграждат математически модел на еволюцията на безбрачието, където изучават последствията от ставането монах върху еволюционната годност на човека, тази на неговите братя и на други членове на селото.
Моделират както случаите, при които решението за изпращане на момче в манастир се взема от родители, така и когато момчето взема свое собствено решение.
Това, че монасите остават необвързани означава, че в селото има по-малко мъже, които се състезават за брак с жени. Но докато всички мъже в селото може да са облагодетелствани от това, един от тях да стане монах, решението на монаха не допринася за неговата собствена генетична годност. Следователно безбрачието не би трябвало да се развива.
Тази ситуация обаче се променя, ако наличието на брат, който е монах, прави мъжете по-богати и следователно по-конкурентоспособни на брачния пазар.
Религиозното безбрачие вече може да се развие чрез естествен подбор, защото докато монахът няма деца, той помага на братята си да имат повече. Но важното е, че ако изборът да стане монах зависи от самото момче, той вероятно ще остане рядък – от гледна точка на индивида, това не е много изгодно.
В модела се показва, че безбрачието става много по-често срещано тогава, когато родителите решават, че трябва да се случи. Родителите често избират да изпратят едно от децата си в манастир, за да има полза за останалите.
Фактът, че момчетата са били изпращани в манастир в много ранна възраст, с много тържества и са заплашени от отхвърляне и безчестие, ако по-късно напуснат манастира, предполага културна практика, формирана от родителски интереси.
Този модел може да обясни и защо жените-монахини са рядкост в патриархални общества като Тибет, но са по-често срещани в общества, където жените са в по-голяма конкуренция помежду си – например, където имат повече права за наследяване (като в голяма част от Европа).
Често се предполага, че разпространението на нови идеи – дори ирационални – може да доведе до създаването на нови институции. Но може да се окаже, че институциите могат да бъдат оформени и от репродуктивните и икономически решения на хората.
Източник: The Conversation
