Джагата като спорт и кауза – Разговор с Иван Ефтимов

Иван Ефтимов

Представяме Ви един разговор с Иван Ефтимов. Той е председател на клуб по футбол на маса „Джа-Ра“. От 2007-ма година Иван работи за популяризирането на този спорт, по-известен като джага. Развитието на клуба е динамично през изминалите 13 години. Историята е изпълнена с ценни уроци, научени по труден начин. И въпреки всичко, тя е вдъхновяваща и мотивираща.

Как започна всичко с клуба по футбол на маса?

Клубът ни вече е на 13 години, 2007 е регистриран официално. Историята е интересна – в началото на 2007-ма година лятото присъствах с един приятел на едно скейт събитие в Морската градина във Варна, където имаше джаги. Един от българските производители на бира беше организирал турнир. Решихме да участваме, станахме първи, спечелихме бири и се помислихме за велики. Запознахме се с организаторите. Оказа се, че това е дело на Българската федерация по футбол на маса, която съществува от една година. Те са започнали да правят кампания за популяризирането на футбол на маса, заедно с въпросния производител на бира.

Те казаха „Хайде да ви пробваме, нали сте шампиони“. Започнахме играта и  се опитахме да им вкараме гол, но не успяхме и на 20:0 хвърлихме ръчките и отказахме да играем с тях. В този момент се запалих много. Аз цял живот съм бил барман и винаги съм искал да имам голям, хубав бар и ми светна лампата. Трябва да направя хубав, голям бар, в който да има джаги.

Аз бях един обикновен барман от Ловеч без пари, но имах силна амбиция да осъществя мечтата си. Казах си – какво пък толкова, ще намеря кой да ми каже какви маси да взема, ще намеря човек с пари и всичко ще е готово. Така и направих – свързах се с председателя на Федерацията, той се оказа много приятен човек. Обясних му, че искам да направя бар, в който да има клуб по джаги и той прие идеята. Оказа се, че всички клубове, които съществуват, са в София и никъде в другите градове няма. Питах какво да направим и той ни покани на състезание в Румъния.

Отидохме в Букурещ с група от 25 българи и тогава видях за какво става въпрос. Оказва се голям международен турнир с 50 маси, два вида – аз за пръв път видях професионална джага. Ние сме играли на простички маси. Вярваш ли ми, че като видях мястото, масите и играта на професионалистите, не можах да спя три дена. Видях 200-300 човека, които играят невероятно, прилагат техники, удари, крещят. Тогава осъзнах, че не искам да отворя обикновен бар, както си го представях във фантазиите си. Барът по-скоро ще е допълнителна дейност към клуба. Играта има съвсем друг заряд.

След много емоции се прибрахме и започнах да търся пари. Свързах се с шефа на един приятел – французин, инвестиращ в строителството. През 2007-ма имаше бум на строителството. Убедих го да инвестира 50 000 лв в идеята ми. Даде ми първоначално 30 000 лв. Отворихме бара в началото на летния сезон.

Зимата обиколих училищата, за да покажа джагата като спорт – тогава по-трудно се влизаше в училищата. Всички ме гледаха странно, чудиха се защо искам с тези джаги да влизам в учебния процес, защо не им искам пари – а аз просто знаех, че ако в училищата младежите разберат за клуба ми и се запалят, ще постигна успехи.

Много училища ми отказаха – казваха, че джагата нито е спорт, нито изкуство по техните разбирания, макар че в Европа – Франция, Германия, Португалия – това беше спорт и учебно занятие от години. В крайна сметка успях да „пробия“ в шест гимназии.

Организирах турнири във всяко училище. От тях избрахме най-добрите и организирахме общ турнир с 50-60 участника. Дойдоха и от Българската федерация по футбол на маса. Получи се страхотно, но след два дни се осъзнах. Звънна ми французина и каза „Виж, приятел, направих ти меча услуга, но трябва да ти кажа, че не мога да ти дам останалите 20 000 лв., идва световна финансова криза, половината ни обекти заминават, назад съм милиони“. Не можех да повярвам. Тъкмо направихме бара, направихме кампания, децата вече ни знаят, изградили сме връзка с Федерацията. През 2008-ма беше първият ми фалит.

 Между другото, тогава целият свят посърна. Имам чувството, че повечето фалираха, само заради страха си, че ще фалират.

Какво се случи с клуба след това?

Следващите 4 години работех и връщах заеми. Пак организирах събития, но бяха скромни и играех предимно аз. След това, построиха търговски център във Варна с голямо заведение. Взеха ме на работа там и организирах турнири по билярд, дартс, боулинг и джаги. Това беше нов подем. Не се опитвах да развивам свое заведение, а влязох в най-голямото и модерно към онзи момент, което се посещава от много хора. Събрах участници, с които да ходим по състезания. Започнахме да ходим в София и тогава се сблъскахме с голямата конкуренция. Аз бях добър за обикновените хора, но за професионалистите бях смешен. Нас нямаше кой да ни обучава и тренира. След време се смени управлението на заведението и започнаха проблеми. Аз бях нетърпелив и се разделихме с тях. Отидохме в нов търговски център, пак в огромно заведение, пак с големи надежди. След два месеца всички знаем какво се случи – търговският център започна да затваря и до ден днешен е почти празен. Пробвах и с други големи търговски центрове, но нямаше никаква устойчивост.

Реших, че трябва да съм по кварталите. Договорих се с голяма верига компютърни зали. В 7 квартала сложихме джаги и започнахме да правим турнири. Пак събрахме хора, пак предизвикахме голям интерес. Зимата тренирахме здраво, лятото ходехме по събития. Уви, настанаха такива времена, че залите спряха да бъдат популярни. В един момент, джагите правеха повече оборот от самите компютри. И собственикът започна да ги затваря една по една.

И тогава реших, че ще направя гараж. Няма да е бар, няма да е зала – гараж, ъндърграунд. Самостоятелно място, в което да си играем. Оказа се в един момент, че 15 човека спяха буквално в гаража в продължение на месеци. Те станаха невероятни играчи. За настоящата и следващата година, спечелихме всички 1-ви и 2-ри места на всяко състезание. Спечелихме национален клубен турнир и участвахме на Световно клубно първенство. 

В Българската федерацията по футбол на маса започнаха да ни уважават, защото създадохме мениджмънт освен за спорта, така и за клубната дейност. На хората не им беше ясно, че за да развиват спорта и да събират нови членове, трябва да имат атрактивна визия, видимост, да зарибяват хората с поведението и уменията си. “Джа-Ра” участваше редовно във фестивали и открити събития. Обикаляхме различни градове – Варна, Добрич, Дългопол, Бургас, Пловдив, Търговище, Попово – само и само да популяризираме спорта. Така намерихме много нови членове, които искат да се развиват професионално, и увеличихме бройката на играчите на национално ниво. Скоро след това, софиянци също започнаха да ходят по външни събития и фестивали. За едно състезание си направихме екипи с щампи. Изведнъж всички отбори в София разбраха, че е яко да си готин, и смениха черните тениски с цветни екипи. 

Как преминахте от гаража до „Хале 3“?

Много голяма част от мотивацията на момчетата идваше от там, че ако спечелят много купи и медали, ще дойдат спонсорите. За съжаление, не се получи така. И осъзнах, че сам не мога. Изкарвахме състезатели, но нямахме финансов и административен капацитет.

Тогава осъзнах, че ми трябва обединение, за да вдигнем капацитета си. С други хора, на които да дам от моите умения, те да дадат от своите и да обединим аудиториите си. Тогава решихме да се съберем със скейтъри, кънкьори и Сдружение „За теб“. Така направихме голяма база, намерихме финансиране, намерихме доброволци и създадохме общо пространство. И това ни помогна адски много. Направихме екип от 10 човека, експерти в различни области, с които да работим по проблемите на скейтърите, кънкьорите и „джагистите“ заедно. Имаме много общо помежду си – всички сме в ъндърграунда и сме непризнати от обществото спортове. Сякаш сме отритнати. Искахме да покажем, че в нашите общности има нещо ценно. 

Така се създаде „Хале 3”. Създаде ли човек условия, веднага се вдига потенциала. Повишихме заедно административния си капацитет. Образовахме се – как да намерим публично финансиране, как да създаваме стойностни проекти заедно и поотделно. Започнахме да организираме кампании и да създаваме календари, с две думи – да гледаме в бъдещето. И силата на синергията е важна. Давам прост пример – ако ми трябват две дъски да подпра джагата, тук има, а има и кой да ми помогне.

Един приятел скоро ми напомни нещо, което му бях казал преди години – „Една ръка не може да пляска“. Ако нямаш партньори – не става. Много хора имат следната визия: „Аз сам най-добре да си го направя“, но не става така.

Във времето направихме много събития, започнахме да провеждаме тренировки. Започнах пак да работя със заведения, да им помагам да развиват джагите. Осъзнахме нещо важно за заведенията – има публика, играем, весело е, но в крайна сметка, това пречи на концентрацията. Забавленията са хубаво нещо, но като професионалисти, на нас ни трябват концентрация и резултати.

Какво Ви мотивира да развивате футбола на маса като спорт?

Можеш да си с наднормено тегло, можеш да си трудно подвижен, можеш да си с лошо зрение, но можеш да играеш. Когато обикалям по училищата, виждам как 30% от децата седят на пейката заради определени проблеми. Защо да не бъдат въвлечени в подобни дейности? Нека не е джага, нека е шах, дартс, билярд – нека е всеки подобен спорт. Утре това дете може да отиде на състезание, да се класира на осмо, второ или дори първо място. Ще се стреми, ще се бори и ще има мотивация. Спортът развива качества в човека, които са важни за живота. Вместо това, слагат децата на пейката. В тях няма спортна амбиция и стремеж. И какъв живот ще водят после тези деца? В какви личности ще се превърнат?

Как пандемията се отрази на това, което правите?

Сега ни спряха всички турнири заради пандемията. Всяка година организирам международен турнир във Варна. Миналата година участваха над 150 човека. Имали сме участници от САЩ, Перу, Индия, Англия, Турция, Гърция, Сърбия, Румъния и много други. Щях да го организирам за пета година, но тази година Covid-19 е оправдание да не се финансира. Средствата, които са необходими, са едва 2000 лв. Тази година е преценено явно, че някои неща могат да се случват, а определени – не може.

Световната федерация също спря всичко. Първо щеше да има турнири във втората половина на годината, но после се взе решение, че до края й няма да има официални турнири. Ако някой реши да направи турнир, в която и да е държава по света, то той няма да носи никакви точки. Така няма да има Световно първенство и Световна купа.

Заради това, клубът ни предприе нова политика в развитието на спорта. Изводът след богатия ни опит е, че трябва да влезем в училищата, да се занимаваме с младежи и да презентираме спорта като алтернатива за тяхното свободно време. Затова създадохме проект по доброволческа амбиция, финансиран от Европейски корпус за солидарност, с цел да създадем база, която да посрещне 40 деца до 18 години в рамките на една година, които да превърнем в професионални играчи безплатно.

За финал, какво би пожелал на читателите на Лидер.бг?

Пожелавам на хората да са по-сплотени и задружни. Да работят в екип. Думите „Съединението прави силата“ не са шега. Хубаво го пишем, но толкова да не можем да узреем да го направим. От това ме боли. Ако хората се научат да работят в партньорство, ще развиват капацитет и умения. Това им пожелавам. Да работят заедно, да са приятели и да си помагат!

Интервю на Сергей Петров-Араджиони с Иван Ефтимов