Историята на Уилям Бъкланд – ексцентричният учен, който опита всичко, включително сърцето на крал

През живота си Уилям Бъкланд е опитал различни видове животни, но най-странното нещо, което е ял, е кралско сърце.

Уилям Бъкланд носи много шапки през живота си: геолог, палеонтолог, зоолог, свещеник, преподавател и човекът, който изяде всичко.

Може и да не сте чували името на Уилям Бъкланд досега, но любителите на динозаврите по света със сигурност го знаят много добре. Бъкланд е отговорен за първото в света описание на признат фосил на динозавър, въпреки че терминът „динозавър“ не е съществувал по това време. През 1824 г. Бъкланд публикува Известие за мегалозавъра или големия изкопаем гущер от Стоунсфийлд.

Публикацията на Бъкланд идва няколко години след като осъзнава, че притежава древни вкаменелости от влечуго в ръцете си, нещо, което той вероятно е разбрал през 1818 г., след като е придобил множество вкаменелости от този вид.

На същата научна среща, където той описва мегалозавъра, Бъкланд също обявява, че е открил и първият изкопаем бозайник от епохата на влечугите. По свой собствен начин тази малка вкаменелост от бозайник е също толкова изненадваща, колкото и гигантското влечуго, което току-що е кръстил. Традиционната мъдрост от онова време казва, че бозайниците са се появили едва след големите влечуги.

Роден в Девъншър, Англия на 12-ти март 1784 г., Бъкланд ненаситно поглъща знанието, сякаш то е хлябът на живота. Той печели стипендия за Оксфорд през 1801 г. и става първият човек, който изучава геология в тази престижна институция. Той също така печели позиции като преподавател и свещеник в университета.

Бъкланд си печели репутацията на неортодоксален стил на преподаване. Той крещи въпроси на своите студенти, за да провери знанията им, докато натиска череп на хиена в лицата им.

Като член на Обществото за аклиматизация на животните, той внася всякакви видове животни във Великобритания. В деканата Бъкланд отглежда голямо разнообразие от животни, включително змии, орли, маймуни и хиена на име Били.

Освен знания обаче, Бъкланд има страст и да поглъща всякакви видове месо. Сътрудниците му отбелязват, че една от любимите гозби на Уилям Бъкланд е била мишка върху препечен хляб. Сред другите му забележителни ястия са морска свиня, пантера и кученце, които предлага на гостите си на партита, които организира. Неговото дружество за аклиматизация на животните също консумира морски охлюви, кенгуру и курасо.

Крайната цел на Уилям Бъкланд е да опита всяко животно на Земята. Според собствените му думи, най-лошите неща, които е ял, са обикновената къртица и синя муха, но тези неуспехи само го насърчават да вкуси още повече неща.

Вкусовите рецептори на ексцентрика не се насищат само с животинска плът. Бъкланд опитва варовиковата стена на италианска катедрала, за да опровергае местната легенда, според която кръвта на светец е пропита по стените и подовете. Кулинарната експертиза на Бъкланд заключава, че веществото е урина от прилеп.

Може би най-известната история на Бъкланд се върти около посещение му при лорд Харкорт през 1848 г. Семейство Харкорт притежава сребърен медальон от кафява пемза, за който се смята, че съхранява мумифицираното сърце на френския крал Луи XIV. Не е известен начина, по който лорд Харткорт се е докопал до това френско съкровище. Семейството го излага на една официална вечеря с няколко високопоставени гости, включително архиепископа на Йорк.

Мумифицираното сърце е част от френска традиция, датираща от 13-ти век, при която вътрешните органи се отделят от тялото на починалия крал. След това органите се мумифицират и се поставят на различни мeста.

Кралете обикновено уточнявали точно къде искат да отидат сърцата им. В случая на Луи XIV, той пожелава сърцето му да се постави до това на баща му. В крайна сметка сърцата на кралете се озоват в кристален дисплей върху кадифена възглавница.

След Френската революция, новият ред във Франция не се интересува особено какво се случва със сърцата на монарсите. Тогава сърцето на Луи XIV започва своето странно пътуване.

Медальонът на Харкорт съдържа част от сърцето на монарха с размерите на орех. Преди да напусне Франция, по-голямата част от сърцето на Луи XIV най-вероятно е било смляно в много специфичен пигмент за боя, известен като мумийно ​​кафяво. Прерафаелитите харесваха подобни неща и един такъв художник смила по-голямата част от кралското сърце в специалния пигмент. Някак си, след като сърцето престава да се използва като основа за пигмент за боя, семейството на английски лорд се сдобива с него.

Изисканата вечеря се случва през Викторианската епоха, времето, когато няколко известни ексцентрици оставят своя ярък отпечатък в британската история. Уилям Бъкланд, който никога не отхвърля уникална възможност, се възползва от шанса да вкуси сърцето на монарха, докато гостите на Харкорт си го предават от ръка на ръка около масата за вечеря.

Когато сребърният медальон попада в ръцете на Бъкланд, той отбелязва: „Ял съм много странни неща, но никога преди не съм ял сърцето на крал. До сега!“ С тези думи той поставя парченцето в устата си и го глътва.

За съжаление невероятният живот на Бъкланд няма щастлив край, последните му години са доста тежки. Той е достатъчно заможен, за да бъде смятан за ексцентрик, а не за лунатик, но ексцентричността му се задълбочава през 1840-те и след преместването в Уестминстър семейството му осъзнава, че има деменция, въпреки някои случайни периоди на яснота. След смъртта му през 1856 г., синът му Франк, който наследява и продължава страстта на баща си да опитва всичко, иска да му бъде направена аутопсия. Аутопсията установява напреднало гниене в горните три прешлена на Бъкланд и в основата на черепа му. Обяснението както за гниенето, така и за деменцията може да е туберкулозата.

Дори след аутопсията на Бъкланд му остава още едно приключение. Докато все още е в съзнание, той избира мястото за собствения си гроб. Копачите на гробището скоро откриват, че гробът му има дебел слой варовик от юрския период, само на сантиметри под повърхността, толкова здрав, че трябва да бъде отстранен с взрив.

Бъкланд, проницателният геолог и вечен шегаджия, може да е избрал точно това място, за да направи последната си духовита шега.