„Тялото помни!“ За много хора тази фраза е лесен начин да се опише физическата цена, която стресът и травмите могат да нанесат на тялото, когато дълго време то е в режим „борба или бягство“.
Ежедневната употреба на тази фраза демонстрира и изключителния обхват на нехудожествената книга от 2014 г., която я популяризира, „Тялото помни“ (оригинално заглавие: „The Body Keeps the Score“) от холандския психиатър Бесел ван дер Колк. Но с разпространението на идеята тя е била значително опростена.
Всъщност тази книга – която прекарва почти шест години в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ – отива отвъд твърдението, че травмата засяга тялото. Тя се основава на далеч по-спорно твърдение: че травматичните спомени живеят в тялото, недостъпни за съзнателната памет.
Теорията за потиснатите спомени има дълга и противоречива история, но през последните години отново набира популярност.
Войните на паметта
През 90-те години на миналия век идеята за потиснатите спомени предизвиква голям научен спор, известен като „войните на паметта“. Клиницистите и изследователите на паметта не са единодушни относно това дали травматичните събития могат да бъдат напълно недостъпни за съзнателната памет, само за да бъдат възстановени по-късно в терапията.
Основната идея, вкоренена в психоаналитичната теория, е, че травматичните преживявания са толкова объркващи, че умът несъзнателно ги потиска като защитен механизъм, премахвайки ги от съзнанието, докато те продължават да произвеждат психологически симптоми.
След повече от десетилетие изследвания, предизвикващи сериозни съмнения относно репресиите като надежден механизъм, мнозина смятат, че този дебат е разрешен. Но ето, че идеята за потиснатите спомени се завръща.
Днес някои привърженици на тази идея твърдят не само, че травматичните спомени могат да бъдат потиснати, но и че тялото ги съхранява. Според това разбиране тези спомени могат да се проявят по-късно чрез физически симптоми.
„Тялото помни“ предполага, че изцелението изисква „освобождаване“ или „интегриране“ на тези скрити спомени за травма чрез различни алтернативни, често неосновани на доказателства терапии.
Травматичните преживявания се описват допълнително като трайни нарушения на нервната система – дори отвъд съзнателното осъзнаване или паметта на човек за случилото се. Това твърдение променя общественото разбиране за травмата.
Травмата и тялото
Последните изследвания на паметта не отричат травмата, нито че тя може да повлияе на тялото. Проблемът е по-специално в това как това се свързва с паметта.
Съществува широко научно съгласие, че стресът, често свързан с травматични преживявания, може да промени нивата на хормони като адреналин, норадреналин и кортизол, което от своя страна може да повлияе на други системи на тялото. Това може да повиши кръвното налягане, да промени либидото и да повлияе на това, доколко човек възприема света като безопасен или несигурен.
За някои хора травмата може да доведе до посттравматично стресово разстройство (ПТСР), което включва физически симптоми като гадене, панически атаки, затруднено дишане, проблеми със съня и чувство на изтощение вследствие на постоянно състояние на повишена бдителност.
Как работи паметта
Паметта не работи като записващо устройство, което просто можем да „възпроизведем“.
Десетилетия изследвания показват, че автобиографичната памет се реконструира всеки път, когато си припомним дадено събитие. Това означава, че контекстът, в който се намираме – включително нова информация, емоции и очаквания на други хора – може да повлияе на това, което помним. Това може да изкриви или промени спомените ни.
Техниките на сугестивна терапия – например хипноза или терапия с насочени образи, при които пациентите навлизат в състояние, което ги прави силно податливи на внушения – могат да доведат до създаването на фалшиви спомени.
Големи професионални организации, като Американската психологическа асоциация и Британското психологическо дружество, многократно са предупреждавали, че тези терапевтични техники, предназначени да възстановят уж заровени спомени, могат да създадат фалшиви такива.
Алтернативни терапии
„Тялото помни“ насърчава широк спектър от терапии за травми като алтернативи на по-утвърдените лечения за посттравматично стресово разстройство, включително йога и психодрама, при която се използва ролева игра за пресъздаване на травматичното преживяване.
Някои от тези подходи може да са полезни за някои хора. Няма нищо лошо в това да правите йога, ако имате посттравматично стресово разстройство и смятате, че тя ви помага за намаляване на стреса.
Проблеми възникват, когато се твърди, че тези техники могат да помогнат на хората да „достигнат до дълбоко потиснати спомени“.
Тази идея може да бъде манипулативно използвана. Скорошни публикации в социалните медии предполагат, че кошмарите или проблемите със съня може да се дължат на дълбоко потисната травма, която не помните. А след това бърз тест ви пренасочва към онлайн програма за обучение, ориентирана към травма, за която се плаща.
Какво показват данните за психеделиците и MDMA?
Съвсем наскоро ван дер Колк и други насочват вниманието си към терапията с помощта на психеделични вещества.
Вещества като MDMA и псилоцибин са показали обещаващи резултати в строго контролирани изследователски условия. Изглежда, че те влияят на мозъчните пътища, въпреки че механизмите все още не са напълно изяснени.
От гледна точка на паметта, психеделиците повдигат специфични опасения. Изследванията показват, че психеделиците могат да повлияят на паметта по някои обезпокоителни начини.
Те правят хората по-податливи на внушения, което означава, че е по-вероятно да приемат идеи или истории за истина, дори когато те идват от външен източник. Те също така създават силно усещане, че това, което хората преживяват, е дълбоко и със сигурност реално.
Това е рискована комбинация, защото човек може да си тръгне с фалшив спомен, за който е убеден, че е преживял.
Ранните качествени доклади вече описват случаи, при които „очевидни“ спомени за травма са се появили по време на психеделична терапия, като тяхната достоверност остава неясна.
Скорошно проучване в САЩ установява, че по-голямата част от хората подкрепят вярата в потиснатите спомени и идеята, че „тялото помни“. Това изследване в момента се провежда и в Австралия, като предварителните резултати показват, че там тези вярвания може да са още по-разпространени.
Макар науката да потвърждава, че травмата може да остави дълготрайни психологически и физиологични последици, към момента няма убедителни доказателства, че тялото „съхранява“ потиснати спомени по начина, по който често се представя в популярната литература и социалните мрежи. Именно затова специалистите препоръчват критично отношение към подобни твърдения и избор на терапии, основани на научни доказателства.
Източник: Andressa Almeida, PhD Candidate in Forensic Psychology, University of Sydney; Celine van Golde, Associate Professor in Forensic Psychology, University of Sydney/The Conversation
