Автор: Радина Иванова
Знаете ли защо Анастасия Димитрова е запомнена като първата българска учителка?
На 15 септември училищните дворове отново се изпълват с детски смях и вълнение. Но знаете ли, че първият учебен звънец за българските момичета е прозвучал благодарение на смелостта на Анастасия Димитрова – първата българска учителка – млада, смела жена, която дръзва да промени съдбата на българките.
Родена на 12 май 1815 г. в Плевен, тя израства в бедно, но духовно богато семейство, където майка ѝ работи като прислужница в дома на врачанския епископ Агапий. Благодарение на него и на майката на епископа, която се привързва към будното момиченце, Анастасия получава добро образование в калоферския манастир „Въведение Богородично“, където учи при просветени възрожденски учители като Ботьо Петков и Райно Попович. По препоръка на митрополит Агапий те ѝ преподават светски науки като география, история, граматика, аритметика и Анастасия учи наравно с момчетата.
До средата на XIX век училищата у нас са били или килийни (при църкви и манастири), или светски, но само за момчета, с учители – мъже. Момичетата и жените в България не са били допускани да учат или да преподават – учителската професия е била изцяло мъжка.
Анастасия променя това. През 1841 г., с финансовата помощ на митрополит Агапий, тя открива в Плевен първото девическо светско училище и на 26 години застава пред дъската като първата жена учителка. Тя отваря врата за женското образование и създава прецедент – жени да учат жени и така променя ролята на жените в просветата.
Училището започва със скромните 12 ученички, но бързо расте и до 1845 г. вече събира около 90 девойки от Плевен, Ловеч, Троян, Търново, Враца и други градове.
Първоначално те изписват букви и числа в пясъчни сандъчета, по-късно започват да пишат с калем върху дъсчици (панакиди), намазани с восък. Тъй като по това време няма глобуси, вместо тях се ползва менче, пълно с вода, в което плуват дървени дъсчици с изписани върху тях имената на континентите и държавите.
Анастасия ги учи не само на традиционни дисциплини — граматика, география, аритметика, история — но и на гръцки език, давайки на младите българки ключ към по-широкия свят.
Първенците на града изпращали децата си в новооткритото училище, а по-бедните плащали с продукти – брашно, яйца, плодове, дърва. За най-нуждаещите се църковното настоятелство събирало средства, за да могат и те да се ограмотят. Но не липсвали и противници, които се опитвали да отклонят девойките от образование.
Въпреки пречките училището на Анастасия Димитрова бързо добива слава, а само след няколко години нейните ученички разнасят знанието из цяла България, като откриват нови девически училища в Ловеч, Враца, Свищов и други градове.
Анастасия не се оттегля от мисията си дори след брака. Продължава да преподава частно на малка група ученички в дома си и така отдава над 50 години от живота си на просвещението до края на дните си. През 1894 г. приема монашество в Йерусалим и умира там през 1898 г. Единствената запазена снимка на Анастасия Димитрова е направена на преклонна възраст в Йерусалим.
Днес образът ѝ е жив още. Нейното име носи средно училище в Плевен, а в София — улица в „Овча купел“. В родния ѝ град две паметни плочи напомнят за родната ѝ къща и мястото на първото ѝ училище, което е започнало в килията на църквата „Свети Николай“.
Историята на Анастасия Димитрова е разказ за вярата, надеждата, силата на образованието и за ролята на жената в обществото. По случай първия учебен ден, нека си спомним за нея – жената, която запали светлината на знанието и я предаде на поколения българи. 🙏❤️
