В свят, където маските са носени като втора кожа, а истинската същност на човека все по-често бива погълната от лавина от очаквания и предизвикателства, въпросът за връзката между личностното и професионалното развитие придобива все по-голямо значение. Може ли личностното развитие да е нашият сигурен компас в парадоксалния лабиринт от роли, в който се лутаме ежедневно? Компас, който винаги сочи правилната посока и ни води по единствения верен път – обратно към себе си.
„Да бъдеш себе си в свят, който постоянно се опитва да те превърне в някой друг, е най-голямото постижение.“ – тази мисъл на Ралф Уолдо Емерсън звучи като отдалечено призивно ехо, което чуваме дълбоко в себе си, но все по-често бива заглушено от силния шум на бързащия живот покрай нас.
Днес, когато сме изправени пред предизвикателството да запазим своята уникалност, предизвикани да влезем в определени норми, за да покрием изкуствено наложени стандарти, където запазването на „Аз-а“ често се разплита в безкрайна нишка от очаквания и предразсъдъци, все по-често се чувстваме объркани, изгубени и недостатъчни.
Постигането на баланс между работа и личен живот е широко обсъждана тема. Изписано и изговорено е толкова много, че сякаш всички вече знаем какво е нужно, за да го имаме, но оглеждайки се около нас, осъзнаваме, че все повече живеем в свят на крайности, където равновесието е заменено от световъртеж. Личностното развитие ли е шансът ни да спрем въртележката около нас?
Днес имаме огромното удоволствие наш гост да е една изключителна дама, прекрасна жена и безспорен професионалист – Ани Владимирова. Ани Владимирова е психолог с богат опит и страст към своята професия, който уверено изгражда пътеки към емоционалното благополучие и развитие. Като основател и вдъхновител на първия в България сайт за електронна терапия www.e-therapy.bg (2003), тя предоставя иновативни решения за подкрепа на душевното здраве. С над 20-годишен опит в областта на практическата психология, Ани съчетава психотерапевтичния процес със система от обучителни тестове и тренинги, насочени към развитие на професионални и комуникативни умения, както и към акцептиращо поведение и решаване на конфликти. Магистър по психология, педагогика и история от СУ „Св. Климент Охридски”, преминала обучение при Робърт Дилтс – последно поколение НЛП (Холандия), НЛП Практик, НЛП Мастър, сертифицирана от М.Пелехатий („Институт по NLP”, Москва), EMDR при Уди Орен, Ваня Митева и Д-р Хареро, а от скоро развива и подкаста “Двете страни на монетата” с реални клиенти от терапевтичната практика.
Здравей, Ани! Огромна радост е за нас, че днес си наш гост. Животът около нас постоянно ни дава нови теми за разговор, когато става дума за запазването на доброто ни психично здраве и устойчивост, но в този разговор ни се иска да обърнем внимание на личностното и професионално развитие, като залог за пълноценен живот. Сякаш много по-лесно си обясняваме значението на професионалното развитие, но когато става дума за личностното, нещата често се размиват. Какво означава един човек да се развива като личност?
Най-просто казано би звучало като да реализираш цялостно потенциала си във всички житейски посоки. Сега идва неясното – а колко потенциал имам и кои посоки да хвана … :-)))? Личността има много стълбове, а развитието и във всяка сфера е свързано с потребностите. Ако базовите потребности са задоволени, тогава започва себеактуализацията. В този смисъл консумацията в съвременното общество може доста умело да имитира развитие на личността. Така че идентификацията, себепознанието, ревизирането на потребностите, създаването на цели, ученето, придобиването на умения и постоянното търсене на информация и ориентация, са в основата на развитието на личността. И за да не съм голословна, ще онагледя твърденията си с конкретния житейски път на едно успяло, талантливо и познато на всички от малкия екран момиче – Марина Кискинова – певица, актриса, водеща и … красавица!
Кога всъщност започва това развитие? Има ли важни етапи, които предопределят колко успешно ще бъде то и какво може да се случи, ако нещо се обърка в някой от тези етапи? Имаме ли право на поправителен?
Развитието на личността започва още от поставянето на фундамента – неврофизиологията и типа привързаност, която се изгражда между родителя и бебето. Те са ситото, което прецежда погледа към външната среда – начинът, по който ще реагира личността, ще преработва и осъзнава емоциите, ще се свързва и ще изгражда близост и отношения… Без стабилна привързаност светът се преживява като труден или прекалено драматичен, като дезорганизиран и враждебен.
Следва етапът, свързан с разпознаването на добро и зло, осъзнаването на ролите и първата вина. Възрастта на детската градина и играта е уж безгрижен период, но е сложно вплетена с първите емоционални спомени и остава сериозен отпечатък за цял живот. Има личности, които заради ученето си да са виновни и лоши в този етап от развитието си, не могат да са проактивни и търсят винаги зоната на комфорт от страх, че ще са отхвърлени. Другата крайност е в огромните очаквания и отговорности към крехката изграждаща се личност.
Следващият важен етап е ранната училищна възраст, в която личността започва да осъзнава за първи път по-ясно своята компетентност. Тук може да сме подвластни на страха, че има по-добри, че има по–можещи, че ще сме осмивани и несправящи се. Тук се осъзнават способностите и се изгражда умението да търсим развитие, да правим опити, да не се отказваме от трудности, да гоним целите си, да намираме решения, да избираме ценности…
Естествено етапът на юношеството е преломен и особено труден в днешните времена, в които пубертетът започва много по-рано. Тялото е готово, а психиката не. И момичетата, и момчетата все по-малко имат близки, стоящи до тях ролеви модели. Идентичността се изгражда на база виртуални символи и култура. Има силно изразена дифузност. Каква професия, каква връзка, каква сексуална ориентация, къде да се живее, плюс неспирни потребности, свързани с иновативни продукти… Личността е в безкраен цикъл от избори, които са недостатъчно добри и трябва да се променят, за да те вижда средата и да те одобрява.
Реална група няма, но личността е фатално заплашена от отхвърляне. Питате ме имаме ли право на поправителен, ако нещо се обърка в тези етапи? Целият ми професионален път е стъпил върху “правото на поправителен” в живота на клиентите ми. Със средствата на професията усилията са да се опрат на собствените си ресурси за справяне и да изградят личностна стабилност.
Личностното развитие се влияе от редица фактори, включително семейство, образование, общество, стандарти. Как можем да се ориентираме в бурното море, изпълнено с течения, които ни дърпат в различни направления, за да сме сигурни, че посоката, в която плуваме, е избрана именно от нас и стигайки на брега там ще ни очаква цялостна, автентична личност, а не холограма на чужди очаквания?
Светът се развива с много бързи обороти и е необходимо личността да има добра и ясна ориентация, да не се отплесне и изгуби в огромното предлагане и изисквания. А възможностите са много примамливи. Все по-често се чува от млади хора: „Искам да съм милионер на 30г. и да си почивам. Това е възможно!” Други, хванали добра кариерна нишка с повече финанси, залитат по силната манифестация на индивидуализъм и власт, без оглед на човешките емоции и страдания… Библейската приказка за доброто и злото е много актуална, защото в днешно време мозъците ни са по-лесно податливи към формиране на зависимости.
Има няколко основни стълба, които са и ориентири, и спасители. А именно – способността да поемаме ангажименти, носенето на отговорност, критичното мислене, себепознанието и емпатията. Това са атрибутите на зрялата личност. Те дават ориентирите! Така че, дори личността да залитне в съвременното надпреварване за повече, ще може да се върне към ценностите.
Себепознанието ли е ключът към личностното развитие? Как можем да развиваме по-добро разбиране за себе си и да се заявим и приемем, отхвърляйки очакванията, които имат другите за нас?
Може би себепознанието в комбинация с емпатията и способността да виждаме света през различни гледни точки са в основата на личностното развитие. Но също така не можем без външните очаквания и стандарти. Въпросът е в баланса между външен и вътрешен локус на контрол. Чуждите очаквания могат да ни дадат насоки, да ни покажат дори по-ясно посоката на идентификация и развитие. Не случайно юношите имат нужда от бунт. Ако прекомерно силно натиснем в посока себезаявяване, бихме могли да изгубим връзка с околните и да се окажем сами.
Важно е да опознаем страховете си, несигурностите си, за да не им позволяваме да ни провокират към крайно поведение като пасивност или агресия и цинизъм, които всъщност спират развитието на личността.
Правопропорционална ли е връзката между личностно и професионално развитие в света, в който живеем днес? Сигурно е, че двете си влияят помежду си, но какво се случва ако в един момент осъзнаем, че професионалното ни развитие се е превърнало в бариера за личностния ни растеж?
Развитието на кариерата в съвременният живот е станало сякаш най-силното мерило за качествата на личността. Голям брой млади хора нямат никакво лично време, защото през работните задачи се чувстват ценни и значими. Личността им има само параметрите на длъжностната им характеристика. На другия полюс е тенденцията за работните номади, които постоянно търсят по-добри условия, по-високо заплащане, по-малко време, повече облаги и всъщност не са мотивирани в никоя сфера. Поради тази причина „гроздето винаги е кисело”.
Професията може да ни даде себеактуализация, може да ни създаде статус и да развие когнитивните ни процеси, но ако установим, че извън професионалната сфера сме неуверени, не знаем как да общуваме, какви решения да вземаме за живота си, липсва ни ориентация в социалните процеси …, то е време да помогнем на личността си да има по-широк кръгозор. Тогава идва моментът с четенето на различни книги, новите дейности, пътуването, грижата за тялото…
Професионалната кариера често изисква приспособяване към външни очаквания и стандарти, карайки ни да играем роля, която не винаги ни харесва. Има една мисъл на Симон Синек – „Да влагаш усилия в нещо, за което не те е грижа, се нарича стрес. Да влагаш усилия в нещо, което обичаш, се нарича страст.“ Кога работата вместо да ни изгражда, започва да ни разрушава и това ли е причината за все по-често срещания “бърнаут синдром”?
В кабинета идват много млади хора, които дори и по време на сесия не могат да оставят електронните си устройства, защото могат да изпуснат позвъняване, информация или съобщение от мениджъра си. Те могат да не излизат и да гонят срокове по проекти, спейки по 3-4 часа. Не казват „не” на никакви срокове и допълнителни ангажименти. Трупат напрежението, усмихвайки се. Тревожат се, че колегата ще е по-умен и по-справящ се. Търсят постоянно материали, за да придобият повече знания. Крият информация и знания, за да са с тайни козове по-напред. Могат да подливат вода на съперника… Живеят в борба и страх, които са единствените им източници на емоции и събития.
Всичко това създава постоянно активна Ос на стреса в тялото, интоксикация със стресова биохимия… Следва нарушаване на когнитивните процеси, все по-голяма тревожност и дезориентираност до гняв и непоносимост към всяка ситуация, която може да е потенциална пречка или заплаха. Трудно е един човек с подобна зависимост да го осъзнае и да инвестира в собственото си психично и физическо здраве. Затова е толкова важно да се опреш на лидер и ментор, който знае да те води по пътя, но и да ти даде свобода да го извървяваш самостоятелно…
Професионално развитие и личен живот – постижим ли е балансът между тях и личностното развитие ли в основата на създаването на равновесие между двете?
Да, постижим е с променлив успех, защото житейският път е синусоида. Понякога, описаният по-горе типаж, по трудния начин се научава да се грижи за себе си и да създава баланс, за да е работоспособен. Друг е случаят, когато човек има поне две опорни точки в живота си като работа и приятелство или връзка. В по-добрите истории балансът е плод на зрелостта на личността и на ясното осъзнаване на потребности и ценности. Странно е, но балансът между професионален и личен живот е като миговете на щастие – трябва да се научим да го познаваме по усещането за спокойствие, а понякога и свобода. Защото сме удавени в невротично бързане, провокиращо презапасяване на всички нива – със събития, с връзки, с предмети, с възможности, с имидж… Особено след пандемията, с войните, икономическите кризи… сякаш всички се уплашиха, че светът свършва и е нужно да имат много. Е, колелото на историята е затова – да ни връща в началото…
Благодарим ти за този разговор! Надяваме се съвсем скоро да имаме възможност да го продължим. В края какво послание би отправила към читателите на Лидер.БГ?
Да опознават емоциите си, да осъзнават сетивата си, да усещат времето, което може да се напълни с обич, изкуство, с природа и с човешка подкрепа за избрана кауза.
