„Цял живот търсиш някого, с когото да остарееш, а когато го намериш, вече не искаш да остарявате заедно. Искаш да живеете.“
„Има ли места в Рая?“
Четвъртък е и отново е време за среща с още един млад, талантлив български писател. Днес на гости ни е прекрасната Даян Шаер. Даян обича света на думите и книгите от дете и вярва, че във всеки от нас се крие история, която е достойна да бъде разказана.
Вижте нашия разговор за предопределеността, за силата на думите, за Любовта във всичките и форми и проявления и за необходимостта от това да оценяваме всеки миг, който животът ни подарява.
Здравей, Даян. Радваме се, че днес си наш гост. Даян Шаер – прекрасно име, то сякаш само е предначертало съдбата ти. От къде идва?
Благодаря за поканата. И аз се радвам да съм ваш гост. Вярвам, че всяко име носи символика и именно в имената са скрити и закодирани част от нашите пътища. Аз съм кръстена на принцеса Даяна. Майка ми много я е харесвала. Променила е името на Даян, тъй като не е била сигурна дали носи в корема си момиче или момче. А фамилията ми Шаер идва от Сирия и означава поет. Това го разбрах много късно, когато излезе първият ми роман. Тогава именно усетих онази предопределеност, за която човек често дори не подозира, но долавя дълбоко в себе си. И когато се случи с факт, всичко в него реагира на този факт, сякаш винаги е знаело това.
Казваш, че ти е трудно да определиш с точност от кога пишеш, защото думите винаги са били част от теб, но кажи ми като малка писането беше твоя начин да избягаш или да откриеш света?
Думите винаги са били част от мен. Като малка водих постоянно дневници на най-различна тематика – един от тях например проследяваше живота на рибките ни в аквариума. Тогава писането беше начин да открия света. Когато пораснах имаше моменти, в които писането беше начин да изкарам чувствата си вън от себе си. Белият лист се превръщаше в отдушник. По някакъв начин ми действаше като терапия. Така се роди и първият ми публикуван разказ „Като на лента“, който запечата много труден момент в живота ми, но именно думите тогава ми помогнаха да направя нещо стойностно и значимо от една голяма болка.
А какво е писането за теб днес?
Въздухът ми.
През 2015 г. излиза първата ти книга „Има ли места в Рая“ – една невероятна приказка за вечните мечти, за силата и смелостта. Какво да те вдъхнови да напишеш тази история?
Започнах „Има ли места в Рая?“ като поредния дневник. Исках да запечатам най-красивите си спомени от детството ми в Сирия. Когато натрупах 40 страници и препрочетох написаното си дадох сметка, че историята прилича на роман. В същия ден имахме уговорена среща с най-близката ми приятелка. Чакахме се в един ресторант, а аз носех страниците разпечатани. Още със сядането ѝ ги връчих с въпроса „Мислиш, че в това има смисъл?“. Със затаен дъх изчаках да прочете всичко и когато най-накрая вдигна глава, го долових в очите ѝ, още преди да е казала каквото и да било. Знаех, че това е началото на една нова и много вълнуваща страница в моя живот. Така започна „Има ли места в Рая?“ – с малко кураж, от който се нуждаех и с правилната история.
За какво мечтаеше като дете и имала ли си такава мечта, която едновременно те вдъхновява и те кара да не спираш да се бориш, но също така да те плаши възможността наистина да ти се сбъдне?
Мечтател съм от дете и благодарение на родителите ми, се научих, че всяка мечта може да се сбъдне (независимо колко голяма и страшна изглежда тя).
Какво е Раят за теб?
Да си с хората, които обичаш.
През 2018 г. разказваш на читателите историята на Амели, в книгата си „Да откраднеш сърцето на Дявола?“. Коя е Амели, какво се крие зад нейния образ?
През онези години учех психология и експериментирах много с различни методи, които се ползват в практиката. Един от тях беше регресия (т.нар връщане в минал живот). Психолозите го ползват за третиране на необясними травми и страхове. Счита се, че такива могат да бъдат заложени у човек от минал живот и чрез регресията да успеят да бъдат отработени и излекувани. Реших да опитам и аз този метод – хем да преразгледам някои мои травми, хем от друга страна разчитах, че подобно преживяване може да разпали в мен някоя нова история. Така и се получи. Началото на „Да откраднеш сърцето на Дявола“ всъщност са картините, които видях в моята регресия. А образът на Амели е събирателен на това, което видях за себе си тогава и идеи, които добавих на по-късен етап, защото усетих, че ѝ пасват.
Това е една различна съвременна приказка за Любовта. Какво е любовта за теб? Кои са всичките й лица и успяваме ли да я разпознаем днес?
Любовта е толкова разнолика, че с всяка изминала година се изумявам колко много лица може да има тя. Преди си мислех, че любовта се изразява само в партньора до теб. После научих колко красива може да бъде любовта към самите нас. Или към дадено място. След това разбрах, че любовта може да бъде във всеки един детайл, с който решиш да запълниш живота си. А от тази година имах щастието да усетя колко безгранична може да бъде любовта към децата. Вярвам, че любовта има още лица, които да ми покаже и нямам търпение да се запозная с тях.
В книгата се говори и за бедността. Бедността, свързана с парите е сякаш по-лесна за разбиране, но какво кара душите ни да обеднеят и как можем да се спасим от това?
Много сложен философски въпрос, на който бих могла да разсъждавам дълго. Тук все пак ще се опитам да отговоря с няколко думи. Вярвам, че спасението на душите се намира в добрината. Онази безкористна добрина, която се крие в това да помогнеш на някого без да очакваш нищо в замяна и да оставиш следа в неговия живот. Тогава душата някак се извисява. Това чувство не може да се опише, но човек много ясно долавя как нещо се променя в него и го възвишава.
„Вдовицата на времето“ е третият ти роман, който излиза на пазара миналата година. Завладяваща история за времето в нас и извън нас. Разкажи ми повече за него, какво те вдъхнови да го напишеш?
„Вдовицата на Времето“ сама дойде при мен. Обядвах с моето семейство, когато долових поредица от много ясни и детайлни сцени, които се изредиха в ума ми. Бях изненадана от сюжета и когато извадих тетрадка да го запиша, се изумих още повече – часовници с оставащо време живот; Система, която стои зад всичко това; сродни души по оставащо време живот… Уау! Откровено казано сюжетът ме изплаши и аз се отказах да работя по него. Няколко месеца по-късно, когато заминах за моето творческо пътешествие в Италия с идеята да пиша по съвсем друг проект, долових, че планът ми няма да сполучи. „Вдовицата на Времето“ настояваше да бъде написана. Преследваше ме под най-различни форми и заради нея другият ми проект куцаше. Изоставих плана и се отдадох на вдъхновението и идеите, които умишлено бях потиснала, защото нямах представа как ще създам такава сложна книга. Е, две години и половина по-късно, можех да се зарадвам на резултата. Положените усилия вече имаха своя визия, корица, име и история, която очакваше да завладее читателите.
Какво ни дава и какво ни отнема времето?
Времето е нещо много сложно, с което още се уча да се сприятеля. Уча се да оценявам моментите сега, тъй като често съм в ума си някъде напред в бъдещето или назад в миналото. И колко странно – когато все пак успея да осъзная преходността на мига и как той никога няма да се върне, как не мога да го запечатам, ме обхваща тъга. Тъга, че някои неща никога няма да се повторят, колкото и хубави да са те. Но май именно така успяваме да оценим настоящето, защото то има неприятното качество да изчезва с едно премигване.
„Има време“ – това е нещо, което казваме доста често, независимо дали става дума за работа, за семейство, за нас. Има ли време наистина или това е една огромна заблуда, която сами сме създали и която всеки ден открадва нещо от нас?
Заблуда е, разбира се. Ние се раждаме, знаейки че ще умрем, но за да живеем нормално, се опитваме да забравим този факт. Преструваме се, че имаме време, но никой не знае колко всъщност е то. Ще дам пример с нещо преживяно преди няколко години. С моя партньор пътувахме към вкъщи. Бяхме си взели бутилка вино и възнамерявахме да прекараме вечерта с любима книга, четейки един на друг. Намирахме се на един светофар. Събитието се развиваше към девет часа вечерта. Обсъждахме екскурзията, която предстоеше. Тъкмо бях запазила билети онлайн. Вечерта изглеждаше обещаваща, а почивните дни – още повече. В следващия миг чухме спирачки и след това ни блъснаха много силно. Цяло чудо е, че успяхме да се измъкнем невредими след като автомобилът зад нас бе управляван от неадекватен шофьор, който беше използвал най-различни субстанции и се заби в нас с изключително висока скорост. Тогава „има време“ ми изглеждаше като най-голямата заблуда. Никой не знае колко време му остава.
Ако можеше да върнеш времето, за да изживееш отново един момент, къде щеше да се озовеш?
Много са моментите, които искам да преживея отново, затова не мога да дам един конкретен. Но много ми би било любопитно да мога да се върна в бебешките си мигове със съзнанието, което имам сега и да ги разгледам от перспективата на възрастен. Отглеждайки Ема и създавайки нейното детство, често се улавям да си фантазирам за тази възможност, чудейки се какво ли става в нейното съзнание сега.
„Събуди твореца в теб“ – това е един наръчник, създаден от теб, който да помогне на всеки, който иска да разкаже историите, които живеят в душата му, но не знае как. Защо реши да напишеш този наръчник и във всеки човек ли се крие творец?
Наръчникът се роди от разговорите с моите читатели. Техният интерес към живота на твореца, към горивото, което седи зад историите и процесите зад издаването, ме амбицираха да създам тази книга. Тя съдържа в себе си 40 глави, които са стъпки към разбуждането на твореца, който вярвам, че се крие във всеки от нас. Наръчникът може да даде вдъхновение, но може да даде и ясни насоки към създаването на разказ, а защо не и на бъдещ роман? Отделих над две години да събера историите и съветите на един от най-успешните съвременни автори, разгледах множество книги на сходна тематика и включих част от моя житейски път като пишещ човек. „Събуди твореца в теб“ е едно приключение в света на думите, което всеки може да поеме и да остане изненадан от резултата.
Какво искаш да дадеш на читателите си със своите истории?
Всяка от историите ми носи емоция, а читателите търсят точно това – да преживят нещо. Но признавам, че моята основна идея е чрез историите си да донеса смисъл на хората.
Вярваш ли, че всяка дума има скрита енергия, която носи и кои са любимите ти думи?
Вярвам в това. Изказаните думи имат своята енергия, но още по-силни могат да бъдат помислените думи, или казано по друг начин – мислите, които си повтаряме всеки ден. Това е един от поредните уроци в моя живот – да се науча да наблюдавам потока на мисли и да внимавам какво се намира в съзнанието ми, тъй като именно често повтаряните картини там, създават реалността ни. Старая се да подбирам красиви думи, които да ме зареждат и радват. Една от тях е „вярвам“.
Пишеш ли вече своята следваща вълнуваща история? Повдигни малко завесата за нас …
Последните ми проекти са продължение на книгите, които вече са написани. Подготвям продължение на „Вдовицата на Времето“, а след това и на „Да откраднеш сърцето на Дявола“. Към този момент завесата около проектите ми е малко прозрачна и не подготвям нищо, което читателите да не очакват.
Благодаря ти за този разговор. За финал, какво послание би отправила на читателите на Лидер.БГ?
Да бъдат творци на своите дни.
