През 1966 г. румънският диктатор Николае Чаушеску въвежда крайни мерки за увеличаване на раждаемостта в страната. Това води до широко разпространено изоставяне на деца, които се оказват в сиропиталища при ужасяващи условия, където не получават никакви грижи, внимание или любов.
Макар и трагичен, този прословут „естествен експеримент“ дава възможност да се разбере много за въздействието на травмите от ранния живот върху мозъка.
Изследванията на тези деца установяват, че много от тях имат по-малък обем на мозъка, което отчасти обяснява слабите им когнитивни резултати. Тази атрофия е по-силна при децата, които са прекарали по-дълго време в институции.
Детството е най-чувствителният период за неврологичното развитие, но за съжаление то може да бъде нарушено по много начини – от злоупотреба или неглижиране до излагане на война и насилие.
Стрес
Разбирането на невробиологичните последици от несгодите в детството може да ни помогне да разберем и лекуваме дългосрочните им психологически ефекти.
Данните сочат, че те засягат по-специално основната система за регулиране на стреса, известна като хипоталамо-хипофизно-надбъбречната ос. Активността на тази система може да бъде измерена чрез хормони като кортизол, известни като глюкокортикоиди.
В нормални количества кортизолът помага за мобилизиране на организма за справяне със заплахи или предизвикателства. Прекомерните количества обаче могат да бъдат вредни – децата, изложени на война, имат повишени нива както на кортизол, така и на имуноглобулин-А в слюнката си, което също показва висока активност на имунната система.
Промени в мозъка
Отпечатъците от несгодите в мозъка могат да бъдат и по-локализирани. Една от областите, които са най-чувствителни към последиците от стреса, е хипокампусът – структура с решаващо значение за формирането на спомени и пространствена ориентация, наред с други функции.
Тази чувствителност се дължи на високата концентрация на глюкокортикоидни рецептори – „хормоните на стреса“, които са в големи количества в семействата, живеещи под заплаха.
Най-голямото и най-ново проучване по темата съобщава за 17% намаление на размера на хипокампуса сред децата, изложени на три или повече травматични събития, в сравнение с тези, които не са претърпели нито едно.
Двата вида травми
Важно е да се отбележи, че несгодите варират не само по тежест, но и по вид. Злоупотребата или лошото отношение водят до травма чрез действие, докато неглижирането или лишаването от грижи водят до травма от бездействие.
Систематичен преглед на научните изследвания от 2019 г. установява, че нещастията, създадени чрез действия – като физическо или сексуално насилие или излагане на насилие, основано на пола – засягат лимбичните и паралимбичните структури, включително амигдалата и островната кора.
Тези зони са част от мозъчната „система за предупреждение“ и злоупотребата с тях води до постоянна свръхактивност. Това от своя страна предизвиква екстремни реакции към безобидни стимули, както се наблюдава при посттравматичното стресово разстройство.
За разлика от това пренебрегването обикновено засяга префронталните области на мозъка, които отговарят за по-сложни процеси като планиране и разсъждение. Последното е ясно наблюдавано в гореспоменатото проучване на деца, лишени от родителски грижи в Румъния, където липсата на грижи е довела до атрофия на мозъка и когнитивни дефицити.
Различните видове неволи също така могат да повлияят на развитието по противоположен начин: проучване от 2018 г. установи, че неглижирането забавя съзряването, докато малтретирането го ускорява.
Генетичният отпечатък на неблагоприятните фактори в детството
Едно от най-поразителните открития на този век е, че обстоятелствата и средата могат да променят генетичните механизми.
Това се случва чрез процес, наречен епигенетика, при който определени гени се изразяват в по-голяма или по-малка степен в зависимост от заобикалящата човека среда.
Установено е например, че малтретираните деца показват противоположна на очакваната генна експресия (висока експресия на гени, които обикновено са с ниска активност, и обратно).
Малтретирането в детството води и до „генетично остаряване“: модел на генетична експресия, който е по-напреднал от обичайното за възрастта на човека. Това остаряване е свързано и с по-голям риск от депресивни симптоми.
Друго изненадващо откритие е, че някои епигенетични промени могат да настъпят още по време на ембрионалното развитие. Проучване на трагичния холандски глад през 1944 г. установява, че при хората, чиито майки са преживели глад по време на ранната бременност, са наблюдавани промени в експресията на гени, свързани с метаболизма.
Това отчасти обяснява повишените им индекси на телесна маса и триглицериди в кръвта в сравнение с братята и сестрите, които са имали повече късмет и не са страдали от глад, докато са били в утробата.
Невробиология на устойчивостта
Важно е да не бъдем пораженчески настроени: мозъкът е много пластичен и много хора могат да преодолеят ранните несгоди. В психологията този процес се нарича резилианс.
В една от групите осиновени румънски деца се наблюдава намаляване на дефицита на IQ през годините след приемната грижа, докато се доближи до нормалните нива. Освен това тези, които са били в тези институции за по-малко от шест месеца, от самото начало са имали нормативни стойности за всички изследвани променливи.
Изследванията в областта на устойчивостта едва сега започват да разкриват невробиологичните и психосоциалните фактори, които смекчават въздействието на тежкия и хроничен стрес. При някои хора това може дори да даде възможност за т.нар. посттравматично израстване.
Източник: The Conversation
