Независимо от техния характер, кризите си приличат по едно – когато дойдат, управляващите призовават за солидарност и вяра в техните действия. Пандемията от 2020 година не прави изключение. Правителствата по света обещаха на своите данъкоплатци, че ще се справят с икономическата криза с помощта на две мощни оръжия от арсенала им – печатането на пари в огромни мащаби и увеличаването на държавните дългове. Въпросът е кой ще плати сметката след това, защото всички знаем, че безплатен обяд няма.
Ефектът на пеперудата
В теорията на хаоса, този ефект произлиза от метафоричния пример на професор Едуард Лоренц как размахването на крилата на пеперуда в Бразилия може да доведе до торнадо в Тексас. По същия начин един изяден прилеп в китайския град Ухан предизвика лавинообразен ефект и докара света до най-мащабната здравна криза от Втората световна война насам. Икономическите последици ще се преодоляват поне още 4-5 години, след като рецесията от 2020 година е най-голямата след Голямата депресия от 30-те години на миналия век.
Още с първите пълни или частични затваряния на държавни граници, бизнеси и свободното придвижване на хора, политиците заговориха за солидарност и обявиха безпрецедентни спасителни планове от трилиони долари и евро. Парите за тях ще бъдат напечатани от централните банки (много популярни станаха меметата с „Brrr“ за новите пари, които се пускат в обръщение с бърза скорост) и във вид на заеми с пласирането на държавни ценни книжа и облигации.
Първият ефект от тези мерки са бързото нарастване не държавните дългове. Например в САЩ те са в размер на 107% от брутния вътрешен продукт (най-високото ниво от Втората световна война насам), като прогнозата е през 2021 година те да достигнат до 130%. В пари цифрата също е впечатляваща – почти 28 трилиона долара. Страните от Еврозоната не изостават, като първенци са Италия (близо 160% дълг към БВП) и Гърция (близо 190%). Все пак, на световно ниво никой не може да надмине Япония с нейните над 250% дълг към БВП.
Има още един вид дълг, за който често забравяме, и това са кредитите на домакинствата. През последната година те стремително се увеличават, като само за няколко месеца в САЩ от 76% потребителски дълг към БВП, те достигат до близо 85% или 14.6 трилиона долара. Най-голямата част от тях са жилищните заеми на американците. В Европа и в България положението е много подобно.
Кой ще плати сметката?
Има още нещо, което обединява досегашните кризи и това е, че цената накрая за тях се плаща от хората, а не от политиците и от управляващите. Първи започнаха да я плащат служителите в редица сектори, които бяха затворени или силно беше ограничена тяхната дейност. Директните плащания към тях не успяха да компенсират липсата на доходи или намалението на техните възнаграждения. Кризата промени цели сфери от икономиката, които няма да се възстановят поне още няколко години.
Втората част от цената, а именно огромните дългове, ще я платят отново гражданите и фирмите, т.е. всички ние. Увеличението на външния дълг на всяка страна ще се плаща десетилетия напред от нашите деца и нашите внуци. И тъй като управляващите няма откъде да вземат тези пари, те ще дойдат от нашите данъци. Администрацията на президента Байдън вече обяви най-голямото увеличение на данъчната тежест в САЩ от 1993 година насам.
В България предизборното раздаване на пари също ще доведе до повишаване на преките и непреките данъци през следващите години, когато взетите заеми ще трябва да се връщат. И нека не се заблуждаваме, че имаме ниски данъци у нас или може да ги скрием. ДДС плащаме всички, а той е 20% и приходите от него в хазната са с най-голяма тежест.
Плащанията по външния ни дълг ще се отразят и на качеството ни на живот, защото през следващите десетилетия ще има по-малко пари за пътища, детски градини, болници, училища, а това ще засегне всички нас и ще забави икономическия растеж на страната. Ситуацията в момента много ми прилича на приказката за трите прасенца, а България и много страни по света са в ролята на първото, което строи сламена къщичка, която следващата криза ще издуха и от нея няма да остане нищо (тогавашните управляващи ще обвиняват за това сегашните).
Стремителното повишаване на публичния и на частния дълг не могат да продължават вечно. При сегашната ситуация на нулеви или ниски лихви за правителствата, за бизнеса и за хората е сравнително лесно да изплащат заемите си (и да теглят нови), но ако лихвите се повишат само с 1% или 2%, много държави и компании ще обявят фалит. При кредитите за домакинствата ефектът ще е същия и милиони хора по света ще изпаднат в неплатежоспособност. Една дългова криза ще увеличи и цената на парите, а сегашните нулеви и дори отрицателни лихви ще останат в историята. Това ще се случи дори голяма част от дълговете на най-засегнатите държави да се опростят.
Има още един изход от създалата се ситуация, но и при него сметката ще я платят домакинствата и бизнеса, т.е. отново ние. За този вариант почти не се говори, но има много индикации, че е един от много вероятните сценарии за бъдещето. Става въпрос за по-висока инфлация, която от една страна е свързана с повишаване на потребителските цени и обезценка на националните валути, а от друга с увеличаването на паричното предлагане в икономиката (от принтера на централните банки).
Ако не си спомняте 1996 година, ще ви кажа, че положението беше доста тежко. Нямаше хляб по магазините (нещо като дефицита на тоалетна хартия през 2020 година, но за още по-базова нужда), а цените растяха с часове. Нямаше никаква сигурност, а парите ни се обезценяваха непрекъснато. В един момент заплатите бяха по 4-5 долара на месец, а пенсиите по 1-2 долара.
Един подобен сценарии с по-висока инфлация (засега изключвам хиперинфлацията) ще обезцени частните и държавните дългове, и ще „занули“ донякъде системата, или поне до следващата криза, която ще бъде предизвикана от размахването на друга пеперуда някъде по света.
За финал
Целта на тази статия не е за да плаша някого или да слагам черни краски на безоблачното ни бъдеще, а да накарам всеки, който я прочете, да се замисли как ще се отразят всички описани събития и факти върху неговите доходи, спестявания и инвестиции, за да вземе информирано решение, докато не стане късно. Ще съм щастлив, ако се разминем и този път, но от моя опит знам, че в икономиката безплатен обяд няма и все някой накрая го плаща. Най-често това са хората, които най-малко са се възползвали от него.
