Днес на гости ни е живата легенда на българската рок музика – Атанас Пенев или както всички го познаваме – Наско от Б.Т.Р.
Вече близо 30 години Наско е вокал и фронтмен на група Б.Т.Р. Тридесет години, изпълнени с хиляди концерти и прекрасни песни, които накараха много от нас да заобичаме българската рок музиката, а някой от тях станаха част от учебниците по музика.
Много неща са се променили за тези 30 години, но емоцията и магията, която Б.Т.Р. създават на сцената си е все същата и точно те са причината всеки техен концерт да оставя отпечатък в сърцата на публиката.
Вижте нашия разговор за пътя към успеха от първото излизане на сцената в детската градина до 13-тия страхотен албум на Б.Т.Р.!
Здравейте. Изключително удоволствие за нас е, че днес сте наш гост. Цялата редакция на медията сме огромни почитатели на Вашата музика. Страхотен завършек на 2021 година с излизането на 13-тия студиен албум на Б.Т.Р. Сега пред Вас се очертава едно лято, наситено с емоции и много срещи с почитателите на вашата музика в цялата страна. Какво е усещането отново да сте на сцената, след 2 години ограничения?
Страхотно е усещането. Много ни липсваше през тези 2 години прекия контакт с публиката. Връзката сцена – изпълнител – публика е незаменима. Именно това беше едно от нещата, които ни накараха да се откажем от онлайн концертите. По никакъв начин не може да се пресъздаде невероятното чувство и на хората, и на нас от личния контакт, който се получава, когато си на сцената. За това наистина ни беше много трудно.
Разбира се ние заменихме сцената със студио. Това ни даде възможност да завършим 13-тия си албум и сме много доволни от него. Още по-хубавото е, че той се приема много добре от хората, което е изключително важно за нас, тъй като ние не правим музика самоцелно. Ако нашата музика не се харесваше от публиката, нас нямаше да ни има толкова години.
Така че за нас е огромно облекчение, удоволствие, радост и все такива приятни чувства да сме отново на сцената.
Какво Ви липсваше най-силно и има ли нещо, което Ви даде това прекъсване?
Първите няколко месеца ни даде възможност малко да поемем дъх, защото ние сме предимно концертираща група и бяхме много ангажирани и няма как да не изпитаме и умора понякога. Но това беше само първите няколко месеца.
Даде ни време и да запишем целия материал по албума без да спираме. За нас година и половина за направата на един албум е наистина много кратък период.
Това ни даде, но от друга страна, прекалено много ни взе.
Ставате вокал и фронтмен на Б.Т.Р. през далечната 1993 г. Догодина ще станат 30 години от началото на това вълнуващо пътуване. Какво се промени в емоцията преди да излезете на сцена за всички тези години и кое остана същото?
Кое се промени? Ние се променихме, разбира се. Надявам се, не много. Все още се опитваме да запазим този младежки плам, когато работим по нови неща и когато свирим на сцената. В крайна сметка, ако ние не се забавляваме на сцената, няма смисъл да излизаме на нея, защото ще бъдем много скучни.
Рок музиката е бунт срещу нещата, които те тревожат в ежедневието. Така че се надявам да сме запазили емоцията, защото тя е движещата сила при нас. Ако ние не чувстваме това, което пеем и свирим, няма как да накараме и хората срещу нас да го усетят и след година или две, никой няма да идва на нашите концерти.
Музиката е част от живота Ви още преди Б.Т.Р. В казармата пеете в Ансамбъла на Строителните войски, след това за кратко сте част от група „Сателит“, след това от група „Бард“, но първото Ви качване на сцената е в детската градина с песента „Аз професор съм голям“. Да се занимавате с музика ли беше детската Ви мечта или открихте тази своя страст по-късно през годините?
Не, не ми беше детска мечта, в никакъв случай. Така се случи, че много по-късно разбрах, че ми доставя огромно удоволствие да създавам музика. Наистина късно – осъзнатата ми любов към музиката, казвам осъзната, защото неосъзнатата е много преди това, се роди чак 9-10 клас. Преди това винаги ми е харесвало да слушам музика, да гледам концерти, следях с интерес всички музикални предавания по националната телевизия, които тогава не бяха много. Не че всичко ми е харесвало, но ги следях, защото явно музиката като вид изкуство ме е интересувала.
След това вече, когато започнах работата си с банди, осъзнах, че това наистина ми харесва. Да създаваш нещо и да гледаш как то придобива форма, става песен, изпълняваш я и виждаш реакцията на хората.
Това е прекрасен процес. В него има успехи и неуспехи, но когато си млад неуспехите те мотивират да работиш още по-усърдно. Ако някой сега ме накара с този ми акъл, след близо 40 години сериозно занимаване с музика … хм … ще ми бъде трудно.
А не съм имал конкретна детска мечта да стана пожарникар, полицай или космонавт, например. Не е имало нещо, което да ме завладее до такава степен, че да се обличам в костюмчета.
След казармата 2 години работите като аеролог в НИМХ към БАН. В какво точно се изразяваше Вашата работа? Трудно ми е да си Ви представя в друго амплоа освен на сцената?
Работата беше много забавна, интересна и специфична най-вече. Почти 3 години работих в НИМХ. За тези, които не знаят, реалното моментно състояние на времето се измерва с помощта на балони, които се пускат на 20-30 км нагоре, със сонди закачени към земята и измерват температурата, влажността, скоростта и посоката на вятъра. Това е международна мрежа, балоните се пускат по едно и също време. Данните се събират и подават в центъра за Европа, който е във Виена. Там те се групират и се прави карта на времето и тя се ползва от всички синоптици. Разбира се, сега се ползват и сателитни снимки, но навремето това беше основен инструмент за синоптиците. Пускахме тези балони 3 пъти в денонощието и тогава ползвахме много морално остарели, руски балони и сонди, които бяха много тежки. Сваляхме данните с военен локатор от 60-те, 70-те години, но се радвам, че съм бил част от тази мрежа.
Някога представяли ли сте си какъв би бил живота Ви ако не бяхте Наско от Б.Т.Р., както всички днес Ви познават, а Атанас Пенев – аеролога от БАН, например?
(Смее се) … С една дума – скучен. Със сигурност нямаше да съм удовлетворен от живота си. Когато човек създава нещо, без значение какво е то – музика, картина, театър или съответно произвежда нещо – пирон, ваза … нещо, което му харесва и той се стреми да го направи перфектно и го радва всеки един малък успех, който постига, тогава животът му е смислен и той му се радва. Ако работата, която върши му тежи е много жалко. Аз, за мое щастие, съм нямал работа, която да ми е тежала.
Вече толкова години не изневерявате на стила си и на това да създавате качествена, смислена, безкомпромисна музика. Каква е тайната? Как успявате да запазите и да отстоявате себе си и своето усещане за правене на музика в бързооборотния свят днес, в който съдържанието се цени все по-малко, за сметка на атрактивната опаковка?
Сложен въпрос, изискващ към 2 часа лекция, но всъщност всичко се свежда до много простички неща. Трябва да обичаш това, което правиш. Трябва то да ти доставя удоволствие и да не ти прави впечатление, колко пътуваш, имаш ли време да спиш, уморен ли си … Ако я няма любовта в цялото това уравнение, то резултата ще е работа, която наистина ще ти тежи ужасно. А при нас любовта към музиката е още жива. Опитваме се на всеки концерт да дадем не 100, а 110% от себе си, защото хората са там заради нас и ти трябва да им дадеш абсолютно всичко, за да ги направиш щастливи, ако има по-млади хора или деца, които тепърва се запознават с нашата музика, да ги запалиш, да им оставиш незабравим спомен.
Ние трябва да оставим този отпечатък в хората от хубавата българска рок музика.
А ако ме питате как създаваме хитове, ние не знаем как. Ние просто създаваме една песен и имаме едно такова неписано правило, че докато всеки един от нас не каже – „Това е! Не искам нищо повече от тази песен.“, просто не спираме.
Има ли рецепта за успех, защото ако има Вие определено я знаете? И какво всъщност е успеха за Вас?
(Смее се) … Пак казвам, не знам. Не знам, как става този успех. Благодарни сме, че го имаме, защото това ни дава сили да продължим да го правим и занапред. Това е нещо, за което съм мечтал от 9-ти, 10-ти клас и да, да излезеш пред публика, точно както си гледал твоите идоли някога, че го правят, и тя да пее твоите песни, това е успех, но как се постига … точна рецепта нямам.
Какъв съвет бихте дали на всички млади изпълнители, които се впускат в това приключение и са напълно заслепени от блясъка на сцената. Кои са чудовищата, които дебнат в тъмното зад светлините на сцената, от които трябва да се пазят?
На първо място бих ги посъветвал да са постоянни в това, което правят. Да не се отказват, защото не винаги нещата се получават от първия път, да не кажа, че по-често не се получават от първия път. Така че трябва да са убедени в това, което искат и да го гонят. Разбира се, ако и на 10-тия път не се получи, има някъде грешка по трасето, но упоритостта е важна за успеха. Да не спират да се развиват и самоусъвършенстват и много важно – да са толерантни, да уважават хората, с които работят.
А нещото, от което трябва да се пазят, според мен е Егото. Егото е основен враг на артиста.
Музиката крие огромно сила в себе си. Тя отразява нашата действителност, но може да се превърне и в искрата, която да запали огъня на промяната, с посланията които носи в себе си. В този ред на мисли, от какви послания имаме нужда днес?
Те още Бийтълс са го казали навремето – “All we need is love” („Всичко, от което се нуждаем е любов“) и “Правете любов, а не война!“. Звучи изтъркано и клиширано, но точно в този момент е много удачно. Ужасно е когато толкова близо до нас, се води братоубийствена война, защото тя е такава. Войната не може да е средството за решаване на проблеми, независимо какви са те.
Възможностите, които днес дават новите технологии, според Вас, обогатяват или ограбват музиката? Днес сякаш всеки може да направи хит и да стане певец, остава ли таланта на заден план? Превръща ли се музиката от произведение на изкуството в технологичен продукт?
Донякъде, да. Има такава опасност. Новите, модерни технологии са инструмент, който да подпомогне таланта, а за съжаление те вече са толкова добри, че дори слабо талантлив, да не кажа неталантлив, артист, с правилния продуцент и правилния човек зад компютъра, би могъл да излъже хората, че има нещо в него. Но аз вярвам, че болшинството от хората не са толкова глупави и усещат, кое е истинско и кое не. Кое е хубаво и кое е просто добре опаковано.
Разбира се, че е проблем, когато моралните ценности се губят, но в крайна сметка, човек трябва във вкъщи да получи своето разбиране за това, кое е добро. Там е мястото да се възпита добрия вкус и правилния морал. Това са проблеми на обществото.
Какъв беше Наско от Б.Т.Р. преди 30 години и какъв е днес?
(Смее се) … Както казва моят колега Славчо Николов – „Бяхме млади и красиви, сега сме само красиви.“. Шегувам се, разбира се. Но със сигурност бях по-млад, по-красив, по-неуверен … а сега имам повече опит, знания, увереност и както казах в началото, старая се да запазя този плам, който съм имал тогава.
Не съжалявам за нищо, за нито една от тези 30 години в Б.Т.Р. и мисля, че това е разковничето за това, живот и здраве, да продължим още поне 20 години, защо не? Ето Ролинг Стоунс вече 60 години са на сцената.
Благодаря Ви много за този разговор. В края, какво бихте пожелали на читателите на Лидер.БГ?
Пожелавам на всички ни на първо място много нова, хубава, българска музика!
