Dr Ruoyang Hu – Capital Normal University / Eureka Alert
Древният мъх Takakia е повлиян от температурите на затопляне, бързото топене на ледниците и повишената UV радиация въпреки мутационния геном.
Ново проучване открива, че годишните мъхове – Takakia стават все по-трудни за намиране поради ускоряващите се промени в климата. Бавнорастящият, но и най-бързо развиващият се вид, изследван някога, е застрашен от изчезване. Takakia е рядък мъх, който се среща само на малки петна в Тибетското плато и в Япония и САЩ, се отбелязва в изявление на учените.
На изследователите са били необходими 18 експедиции, за да достигнат до дома на мъха на височина 4000 метра в Хималаите, където са събрали проби и са проучили местообитанието на вида.
Руоянг Ху, растителен биолог и ръководител на съвместна експедиция от Capital Normal University в Китай, намеквайки за предизвикателствата при провеждането на изследването, заявява:
„В Хималаите можете да изживеете четири сезона в рамките на един ден. В подножието на планината е слънчево и ясно. Когато стигнете до средата на пътя, винаги има лек дъжд – усещането е сякаш вървите в облак. И когато стигнете до върха, вали сняг и е много студено.“
Най-бързо развиващите се гени
Екипът открива, че Takakia вече е мъх на 100 милиона години, когато Хималаите се издигат под него. Това драматично променя местообитанието на вида и го принуждава да се адаптира бързо.
Ралф Рески, автор на изследването и растителен биотехнолог в Университета на Фрайбург в Германия, казва: „Идеята беше да навлезем възможно най-дълбоко в историята на първите сухоземни растения, за да видим какво могат да ни кажат за еволюцията.“
„Открихме, че Takakia в момента е геномът с най-голям брой бързо развиващи се гени. Той е много активен на генетично ниво“, добавя той.
Изявлението допълнително разкрива, че древният мъх с изобилен геном е еволюирал в продължение на поколения селекция. Той се приспособява да поправя счупена ДНК и да се възстановя от UV увреждане.
Икун Хе, автор и растителен биолог от Capital Normal University, обяснява, че растенията Takakia са покрити с обилен сняг в продължение на осем месеца всяка година и са подложени на ултравиолетова радиация с висок интензитет по време на четиримесечния светлинен период.
Издържа на бури
В резултат на това растенията започват да изпълняват гъвкава система за разклоняване и развиват способността да растат на различни места.
„Това непрекъснато разклоняване образува мрежова структура и много здрава популационна структура, която може ефективно да устои на нахлуването на тежки снежни бури“, казва биологът.
Въпреки жизнените си функции, които издържат на поколения екстремни климатични условия, видът може да не оцелее в климатичната криза. Това е така, защото Takakia изпитва по-висока UV радиация от всякога, причинена от постоянно затоплящия се климат и топенето на ледниците.
След провеждане на тестове в лабораторията, екипът от учени разкрива, че настоящите условия, издържани от Takakia, са смъртоносни дори за растенията, адаптирани към тежки среди.
Намаляваща популация
Експертите установяват, че през периода на изследване популацията на древния мъх в Тибет е намалявала с приблизително 1,6 процента годишно.
Ху казва: „Нашето прогнозиране показва, че регионите с подходящи условия за Takakia ще се свият до само около 1000-1500 квадратни километра в световен мащаб в края на 21 век.“
Според изследователите е много вероятно мъхът да не оцелее след един век. Авторите на изследването предлагат да се разпространи осведомеността относно по-малко известни видове като Takakia. Освен това те предлагат международни усилия за изучаване на тези видове и намиране на решения за защитата и култивирането им.
„Ние, хората, обичаме да мислим, че сме на върха на еволюцията, но динозаврите вече ги няма, каквото ще се случи и с хората, ако не сме внимателни с нашата планета“, казва Рески.
„Takakia може да умре поради изменението на климата, но другите мъхове ще оцелеят, дори ако ние, хората, не можем. Можете да научите много от най-простите растения за историята на тази планета и може би за бъдещето й.“
Проучването е публикувано в списание Cell.
Източник: InterestingEngineering
