Така нареченият „капан на Тукидид“ се превръща в основна тема на външнополитическите коментари през последното десетилетие, като редовно се използва за очертаване на ескалиращото съперничество между САЩ и Китай.
Измислена от политолога Греъм Алисън – за първи път в статия във „Файненшъл таймс“ от 2012 г., а по-късно доразвита в книгата му „Предопределени за война“ (Destined for War) от 2017 г. – фразата се отнася до реплика на древногръцкия историк Тукидид, който пише в своята „История на Пелопонеската война“: „Възходът на Атина и страхът, който това породи у Спарта, направиха войната неизбежна.“
На пръв поглед това е убедителна и удобно опакована аналогия: Надигащите се сили предизвикват безпокойство у утвърдените, което води до конфликт. В днешния контекст изводът изглежда ясен – възходът на Китай със сигурност ще провокира сблъсък със Съединените щати, точно както някога Атина със Спарта.
Но тази рамка рискува да изравни сложността на творбата на Тукидид и да изопачи по-дълбокото ѝ философско послание. Тукидид не формулира детерминистичен закон на геополитиката. Той пише трагедия.
Повтаря ли се историята като трагедия?
Тукидид се сражава в Пелопонеската война на страната на атиняните. Неговият свят е пропит от чувствителността на гръцката трагедия и историческият му разказ носи този отпечатък навсякъде.
Трудът му не е трактат за структурната неизбежност, а изследване на това как човешката слабост, политическите грешки и моралният упадък могат да се съчетаят, за да предизвикат катастрофа.
Тази трагична чувствителност е от значение. Там, където съвременните анализатори често търсят прогнозни модели и обяснения на системно ниво, Тукидид обръща внимание на ролята на избора, възприятието и емоциите.
Неговата история е изпълнена с разрушителното въздействие на страха, съблазните на амбицията, провалите на лидерството и трагичното разпадане на преценката. Това е изследване на гордостта и враждебността, а не на структурния детерминизъм.
Голяма част от това се губи, когато фразата „капанът на Тукидид“ се издига в нещо като квазизакон за международната политика. Тя се превръща в съкращение на неизбежността: властта се увеличава, страхът реагира, следва война.
Но самият Тукидид се е интересувал повече от това защо страхът взема връх, как амбицията изкривява преценката и как лидерите, попаднали в стесняващ се коридор от лоши възможности, се убеждават, че войната е единственият възможен път.
Неговият разказ показва как конфликтите често се пораждат не от необходимост, а от погрешен прочит, грешна преценка и страсти, откъснати от разума.
Дори Алисън никога не е твърдял, че „капанът“ е неизбежен. Основният му аргумент е, че войната е вероятна, но не и неизбежна, когато една издигаща се сила оспорва доминираща такава. Всъщност голяма част от трудовете на Алисън служат като предупреждение да се излезе от модела, а не да се примиряваме с него.
В този смисъл „капанът на Тукидид“ се използва неправилно както от коментаторите, така и от политиците. Някои го разглеждат като потвърждение, че войната е заложена в структурата на прехода на силите – повод за увеличаване на бюджетите за отбрана или за твърд разговор с Пекин – докато всъщност той би трябвало да провокира размисъл и сдържаност.
Ако прочетем внимателно Тукидид, ще видим, че Пелопонеската война не е била само заради промяна в баланса на силите. Става дума и за гордост, грешна преценка и неспособност да се ръководи мъдро.
Ако обърнем внимание на прочутото му наблюдение: „Невежеството е смело, а знанието – сдържано“. Това не е структурно прозрение – то е човешко. То е насочено директно към онези, които бъркат импулса със стратегията и самоувереността със силата.
Или ако вземем неговата смразяваща формулировка: „Силните правят това, което искат, а слабите страдат от това, което трябва“. Това не е одобрение на реалната политика. Това е трагично оплакване за това какво се случва, когато властта стане безотговорна, а справедливостта бъде отхвърлена.
Погледнато в тази светлина, истинският урок на Тукидид не е, че войната е предопределена, а че тя става по-вероятна, когато народите позволяват на страха да замъгли разума, когато лидерите приемат позите за благоразумие и когато стратегическите решения се ръководят от несигурност, а не от яснота.
Тукидид ни напомня колко лесно възприятието се превръща в заблуда – и колко опасно е, когато лидерите, убедени в собствената си добродетел или необходимост, престанат да слушат всеки, който не е съгласен с тях.
Истинските поуки на Тукидид
В днешния контекст позоваването на „капана на Тукидид“ като оправдание за конфронтация с Китай може да донесе повече вреда, отколкото полза. То затвърждава схващането, че конфликтът вече е в ход и не може да бъде спрян.
Но ако има поука в „История на Пелопонеската война“, тя не е, че войната е неизбежна, а че тя става вероятна, когато пространството за благоразумие и размисъл се срине под тежестта на страха и гордостта.
Тукидид не предлага теория на международната политика, а предупреждение – наставление към лидерите, които, обхванати от собствените си разкази, водят народите си към пропаст.
Избягването на тази съдба изисква по-добра преценка. И най-вече изисква смирение, за да се признае, че бъдещето не се определя само от структурен натиск, а от избора, който хората правят.
Източник: The Conversation
