Във филма „Носферату“ (1922) един от най-зловещите образи в историята на киното се появява още преди самия вампир – неговата сянка. Нещо приближава, но не знаем точно какво е то, нито какво ще се случи, когато се появи. Страхът се крие в самото очакване.
Това се нарича антиципативен стрес и може да повлияе и на професионалния ни живот. Например дадено събитие може да е след месеци, но психологически то вече е „влязло в стаята“, хвърляйки сянка върху настоящето.
В ново изследване Сабрина Фицсимънс (Sabrina Fitzsimons), съдиректор на DCU CREATE (Център за съвместни изследвания в областта на педагогическото образование) и преподавател в областта на образованието в Дъблинския градски университет (Dublin City University), проучва благосъстоянието на работното място на университетски преподаватели, ангажирани с подготовката на учители, работещи в рамките на системи за инспекция и отчетност с висок залог в Обединеното кралство и Ирландия.
В Англия всички институции, които предлагат програми за първоначална подготовка на учители, подлежат на проверки от Ofsted – британския орган за инспекция и оценка на образователните институции. В други държави проверките за акредитация могат да се извършват от професионални регулаторни органи. В тези различни системи много преподаватели описват, че са изпитвали антиципативен стрес, докато са чакали инспекция.
Участниците в Англия описват как са живели в „постоянно очакване“, в „непрестанна тревога“ и „на ръба на бръснача“, докато са очаквали обаждането от Ofsted.
Така още преди да започне, инспекцията вече оформя начина, по който тези хора работят, накъде е насочено вниманието им и дори колко уверено могат да правят планове извън работата. Както казва един участник, „всеки семеен план е предшестван от „но ако ми се обадят“.
Самото очакване не е проблемът. То е нормална психологическа функция, която ни позволява да се подготвим за това, което предстои. Трудността възниква, когато знаем, че нещо важно наближава, но личният ни контрол е ограничен и нямаме достатъчно информация, за да решим как всъщност би изглеждала една полезна подготовка.
При тези условия умът не спира да работи по проблема. Ние постоянно предвиждаме възможните резултати, преразглеждаме разговорите, които сме водили, и можем да станем по-внимателни към потенциални сигнали.
Неочаквано искане за среща или забавен отговор по имейл може внезапно да придобие особено значение, не непременно защото означава нещо, а защото несигурността може да ни направи по-бдителни за информация, която би могла да ни помогне да предвидим какво предстои.
Психолозите използват термина „персеверативно мислене“, за да опишат как тревогата и руминацията могат да поддържат потенциален стресор умствено активен, когато той всъщност не е налице. С прости думи, стресовото събитие може да отсъства, но умът продължава да го връща в настоящето.
Всъщност изследванията на несигурните заплахи показват, че непредсказуемостта може да поддържа бдителността, отчасти защото няма ясно определен момент, в който да знаем, че можем спокойно да понижим бдителността си.
Стресиращи събития на работното място
Много от събитията, които очакваме на работното място, носят и елемент на оценка. Инспекция, процес на повишение или преглед на представянето могат да поставят компетентността ни под пряка оценка, докато преструктурирането може да повдигне по-широк въпрос относно бъдещата ни стойност в организацията.
Изследвания върху социално-оценъчната заплаха – стресът, който изпитваме, когато си мислим, че сме оценявани от другите – показват, че тези ситуации могат да провокират особено силни стресови реакции. Това се потвърждава и в настоящото проучване.
Очакването често е свързано не само с несигурността, но и с професионалната идентичност и последствията от чувството за осъждане.
Проучването показа също така, че периодът на очакване може да генерира допълнителна работа. Много участници отбелязват разликата между официалните съвети и реалността на подготовката за събитие с висок залог, като например инспекция. Дори професионални организации да кажат: „Не правете нищо специално за нашето идване“, участници смятат, че на практика подготовката е неизбежна.
Някои описват как тя „почти удвоява работното ви натоварване, защото освен че вършите работата си, трябва и да докажете, че я вършите – което е много стресиращо“. Това може да е познато на хората и в други работни контексти. Служителите често трябва да изпълняват работата си, докато я документират, проверяват и се подготвят да я отчетат. Когато тази подготовка се извършва в светлината на събитие с висок залог, тя лесно може да бъде съпроводена със стрес.
Този вид несигурност се превръща в позната черта на организационния живот. Преструктуриранията се обявяват, преди да бъдат установени новите роли; сливанията започват да променят екипите, докато линиите на отчетност остават неясни.
Въвеждането на нови технологии, като например изкуствен интелект, кара служителите да се питат какво ще означават те за ежедневната им работа.
Трудността не е самата промяна, нито предположението, че промяната непременно ще завърши зле. Това е дългият период, в който хората знаят достатъчно, за да осъзнаят, че нещо важно се променя, но нямат достатъчно информация, за да вземат информирани решения или да разберат бъдещето си с каквато и да е степен на увереност.
Организациите не могат да премахнат цялата несигурност от работното място, а лидерите не могат да предоставят отговори, които все още нямат. Те обаче могат да поставят някои граници на несигурността, като ясно заявят какво е известно, кои аспекти остават нерешени и кога хората могат да очакват да знаят повече. Без тези граници периодът преди важно събитие може да се изпълни с тревога, размишления и чертаене на различни сценарии, повечето от които никога не се сбъдват.
Източник: Sabrina Fitzsimons, Co-Director of DCU CREATE (Centre for Collaborative Research Across Teacher Education), Lecturer in Education, Dublin City University/The Conversation
