Днес имаме удоволствието да ви срещнем с Татяна Иванова – първата българка, тренирана от НАСА за астронавт. Вижте нашия разговор за поезия, музика и за мечтите, които стигат до звездите и отвъд тях.

Здравей, Татяна. За нас е истинско удоволствие да си наш гост. Би ли се представила с няколко думи на нашите читатели?

Привет! Аз съм Татяна Иванова, на 18г., родом от гр. Добрич, но сега живея в София, защото съм първи курс студентка по „Инженерна физика“ към Физическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Преследвам мечтата си да стана космонавт, също така пиша поезия, свиря на барабани, занимавам се активно с доброволчество, а от много скоро и пея. Макар и да не се интересувам от политика, през последните две години имах срещи с президента, министри, американската посланичка и други бележите българи, за да обсъдим бъдещето, в което копнея да живее поколението ми!

Мечтаеш да си първата българка в Космоса, но това не е детската ти мечта. Детството ти по-скоро е свързано с изкуство – барабани, танци, поезия. Разкажи ни, какво дете беше?

Бих казала отговорно и в същото време борбено, отстояващо исканията си и себе си, дете, без значение колко дни ще съм наказана след това. Благодарна съм, че съм дете на мама и тати, защото родителите ми учат мен и сестра ми на изключителна самостоятелност, самоконтрол и маниери. До около 10-годишна възраст танцувах навсякъде, разтягах се, мятах се, само и само да седна на шпагат и да напредна с акробатичните умения. Поезия пиша от 7-годишна. С годините графикът ми ставаше все по-натоварен, а след училище всеки ден имах репетиции или частни уроци. Често преумората и разочарованието, както и сълзите съпътстваха изборите ми, но знаех, че не искам да бъда „просто нормално дете“, исках да надмина възможностите си. В главата ми винаги е звучал гласът на арт директора на Арт Център „Палитра“ – Иван Иванов: „Момичета, докато приятелите ви са навън, по дискотеки, на разходки, в кафенета, вие сте в залата, за да се трудите и след години ще сте благодарни на себе си“. Той ме научи, че няма „не мога“, има не искам! Това бях аз като дете, а и като тийнейджър все още съм!

Имаш издадена стихосбирка „Ще те докосна ли?“, а доколкото разбрахме е готова и втората ти книга. Отново ли е с поезия и кога да я очакваме на пазара?

Втората ми стихосбирка е написана и идейно оформена. Преди година кандидатствах за финансиране към общината, но не получих отговор и замразих проекта. Възнамерявам през следващите месеци да задействам издаването й отново, тъй като мечтая да работя с една определена издателска къща! Самите творби са изцяло поезия, в различни стилове, лични откровения и са изключително специални за мен. Нямам търпение „Веднъж на синя Луна“ да се превърне в реалност!

Къде между барабаните, танците и поезията се зароди страстта ти към Космоса и как стана част от лагер на НАСА?

За мен науката е магия, а Космосът – магьосник. Винаги, когато си помисля какво се крие някъде там, отвъд Земята, ме побиват тръпки. Да, заобиколена съм от изкуство, но така и не почувствах, че искам да се занимавам с това, когато порастна (говоря за работа и кариера). Съвсем случайно разбрах за тренировъчния лагер по модел на NASA в Турция, състезавах се за стипендия и успях да спечеля такава, която ми беше предоставена от Фондация „ЛЕКОВИ“. Разбира се, че се вълнувах, но тези космически лагери са място, на което децата наистина разбират дали искат да се занимават с наука и успяват да се ориентират в коя област точно. Моето сърце се разтуптя по време на един от филмите, разказващи за астронавт, изследващ спътника на Юпитер – Европа! След тази една седмица в Турция се убедих, че искам да продължа напред с наука.

Участвала си в два лагера на НАСА – в Измир, Турция, и в Алабама, САЩ. Разкажи ни, колко продължава един такъв лагер и какво точно представлява?

В САЩ и Турция е доста различно. В Алабама лагерът се намира точно до NASA Marshall Space Flight Center, редовно велики учени и астронавти се разхождат из териториите на лагера и музея, в който протичат часовете по космическа история. В Хънтсвил има четири основни направления – космически лагер, авиационен лагер, лагер по роботика и кибер лагер. В зависимост от това коя програма посещаваш, продължителността варира. Лично аз бях около 10 дни в САЩ и седмица в Турция. А какво представлява това специално място? Space Camp USA е отворил врати през далечната 1982 година, а Space Camp Turkey през 2000г. Имало е няколко лагера по света, но през 2019г. изтече лицензът на лагера в Канада и в момента има само два в света. Това са места, на които се тренират бъдещи учени, астронавти и инженери на реални симулатори, в лаборатории, совалки, модули от ракети и станции, в басейни, хабитати и тн. По изключително достъпен, интерактивен и интересен начин участниците се потапят в интензивната програма. Над 1 000 000 души са преминали през американския лагер, а някои от възпитаниците са Christina H. Koch, Samantha Cristoforetti, Mary “Wally” Funk и много други астронавти!

Кое беше най-голямото предизвикателство, с което се сблъска, по време на тези лагери и имаше ли момент, когато да си помислиш, че това не е за теб?

Мисля, че по-предизвикателната част и при двата лагера беше планирането на пътуването, аз бях подготвена къде и защо отивам. На местата там нямах проблем. Но, когато пътувах за САЩ бях напълно сама, без придружител, с един голям куп документи. Щом си взех билетите от летището в София, баща ми забеляза четири букви – SSSS, на един от билетите и се чудихме какво ли ще значи, защото никой друг нямаше такива. Когато кацнах във Виена и отидох на гейта, разбрах, че съм една от тайно селектираните за процедурата Secondary Security Screening Selection. Охранители ме вкараха в една стая, направиха ми багажа на нищо, събувах се, събличах се, слагаха ми прах по ръцете, беше си вълнуващо преживяване за дете на 16, което знае само къде отива, но не и кого да търси, без пуснат роуминг и без възможност да пише на родителите си една седмица дали е живо. Самолетът ни излетя от Виена с един час закъснение, а аз имах точно 1 час между втория и третия ми полет. Във Вашингтон се изгубих в метрото на летището, бях на последно повикване и самолетът ме изчака, само защото съм малка. Нямах никакво време, трябваше да тичам на пистата, защото нямаше автобусче или тунел, както друг път. Редовно ми се случва да се чувствам като провал, особено сега с висшата математика, която учим, но трябва да е трудно, ако е лесно, значи не правя нещо, както трябва!

Космосът ли е пътят, който си избрала за себе си и коя е следващата стъпка пред теб в тази посока?

ДА! Искрено се надявам Космосът да е пряко свързан с мен и да достигна звездите! Сега се обучавам да стана инженер, но проявявам голям интерес към метеорологията и геологията. Ще видим каква професия ще имам, преди да кандидатствам в селекцията за космонавти! За жалост, имаше изключително вълнуващи и важни за мен стъпки, които бяха на път да се сбъднат, но Covid-19 промени плановете на всички ни. Работя по кандидатурата си за аналогов астронавт в HI-SEAS :))))

Част си от екип, чиято мисия е колонизирането на Марс и по-точно изграждането на град на Червената планета? Разкажи ни повече за това и каква е твоята роля в проекта?

О, да! Имам изключителното удоволствие да познавам номинираната за жена на годината – Калина Калчева. Тя се свърза с мен в началото на 2020г., като така се създаде нашият екип, с който и помагаме с подкрепа, съвети, градивна критика, представяме нашите гледни точки. Кали изпрати на всички ни проекта за град на Марс, като заедно обсъждахме кое би било добре да се направи в архитектурната сфера, за да е максимално оптимално и ефикасно при евентуална мисия до Марс.

Винаги молим нашите гости да отправят послание към нашите читатели, но вместо послание, би ли споделила любимо твое стихотворение с нас?

Разбира се, че ще споделя свое стихотворение. Избрах публикувано такова, защото пазя новите, не желая да ги разпространявам преди да излезе втората стихосбирка. Написах „България. Объркана приказка.“ преди година и се надявам да докосне и събуди българите! С много любов:

    „България. Объркана приказка“

 -Апостроф на Генка Петрова

Нека те срещна в полята

или там,

където планините са горди.

Нека попаднем в червените бездни на Вола

или там,

където безсмъртните сенки ни търсят.

Ще намерим надеждата там,

дето Дунав целува морето

и на ръцете ни карта ще има.

Тогава ще стиснем във длани легендата,

а тя очертаните вени събира.

Историческа кръв ще се влее в сърцата ни,

да знаем, че България от душата ни взима.

И няма да има объркани приказки…

на поети разкрили що е родината.

Свободата клетник на утре няма да бъде,

а синеоката истина в думите.

Молитва преди да завием очите си

за Балкана убит с меч от звезди.

После възкръснал високо в горите си

и на небето посипал всички мечти.

Заедно там са героите

да ни разказват какви сме били.

Нека сме живи и в мъртвите дни,

за да има кой да оставя следи.