„С какъвто се събереш, такъв ставаш“ – едва ли има човек, който не е чувал тази популярна фраза и въпреки че тя се свързва най-вече с това, че личността ни се влияе от обкръжението и средата, в която избираме да сме, дали тя няма и друга, чисто физиологична страна?
Много популярен мит гласи, че когато жените живеят заедно, менструалните им цикли се синхронизират. Това вярване съществува отдавна и въпреки изследванията, които показват, че няма доказателства за съществуването на този така наречен ефект на Макклинток и всяко припокриване, което се случва, вероятно е просто случайно, това не означава, че телата ни не се синхронизират с тези около нас по други начини. Всъщност се откриват все повече научни доказателства, че това реално се случва.
Има два ключови начина, по които телата ни могат да се „синхронизират“ с хората, с които сме близки. Първият е синхронизация, при която физиологичните или поведенческите процеси показват координирани модели. Вторият е корегулация, при която емоционалното или физиологичното състояние на един човек влияе на друг.
Сърцето
Сърцата ни имат забележителната способност да се синхронизират, когато правим неща заедно. Например, малко проучване на 27 двойки показва корегулация както на сърдечната честота, така и на вариабилността на сърдечната честота – показател, който отразява измененията в интервалите между последователните сърдечни удари. Доказано е също, че тези показатели са синхронизирани, когато двойките спят в едно и също легло.
Но това не е валидно само за двойките. Изследванията показват, че хоровите певци също проявяват синхронизирани колебания в сърдечната си честота, когато пеят заедно. Сърдечната им честота се увеличава и намалява едновременно с вдишването и издишването. Това се обяснява със синхронизираното им дишане и явлението, известно като респираторна синусова аритмия, при което сърдечната честота се променя в ритъма на дишането.
Очите
Друга интересна област на припокриване е свързана с очите ни. Изследвания показват, че когато двама души са ангажирани с една и съща задача или стимул (като например гледане на видео интервю), зениците им могат спонтанно да се синхронизират – да се разширяват или стесняват в сходни моменти от времето.
Това е особено интересно, защото диаметърът на зеницата до голяма степен се регулира автоматично от вегетативната нервна система, в отговор на емоции, възбуда и светлинни условия.
Въпреки че тази синхронност може отчасти да възникне, защото един и същ стимул предизвиква сходни реакции и при двамата души, проучване от 2026 г. изследва дали това явление се случва дори когато двама души не са изложени на един и същ стимул.
Единият участник слушал емоционално въздействащи звуци (проучването не уточнява точно какво означава това), докато другият не. И двамата можели да виждат само очите на другия. Въпреки че само единият чувал слуховите стимули, поведението на очите им все пак показва координация. И двамата участници мигат синхронно, независимо от това как се променя вниманието им по време на взаимодействието.
Това предполага, че някои форми на синхронност не могат да бъдат обяснени единствено с това, че и двамата души реагират независимо на един и същ външен стимул. Вместо това различни аспекти на нашето поведение и физиология могат да се свържат чрез динамиката на социалното взаимодействие.
Мозъчна активност
Когато хората имитират движенията или действията си един на друг, мозъците им могат да проявяват сходни модели на електрическа активност.
Едно проучване показа, че докато единият човек говори, а другият слуша, и двамата показват синхронизация в различни мозъчни вълни. Тази синхронизация не се наблюдава само в мозъчните вълни, важни за обработката на речта – тя се наблюдава и в тези, свързани с фокуса и дори с мечтаенето.
Изследователите са установили също, че когато двама души взаимодействат, техните модели на невронна активност постепенно стават по-тясно съгласувани. Това явление е известно като междуличностна невронна синхронност.
Толерантност към болка
Дори нашите преживявания на болка могат да бъдат повлияни от социалната синхронност.
Например, едно проучване установява, че гребците, които тренират заедно, имат по-висок праг на болка, отколкото когато тренират самостоятелно. Подобни резултати са наблюдавани и при хора, които пеят заедно.
Не са установени точните причини за това, но е възможно удоволствието от споделеното преживяване да влияе на ендорфините в тялото (нашите естествени болкоуспокояващи) – или чрез повишаване на нивата им, или чрез усилване на ефектите им.
Нива на стрес
Не всички примери за синхронност обаче са добри. Нивата ни на стрес също могат да се синхронизират с тези, с които сме близки.
Един от ключовите начини, по които стресът влияе на тялото, е, че той причинява повишаване на нивата на кортизол. Кортизолът е хормон, произвеждан от надбъбречните жлези, който помага за повишаване на кръвната захар, така че мозъкът и мускулите да могат да реагират по-бързо.
Но с течение на времето, ако нивата на кортизол останат твърде високи, това е свързано с наддаване на тегло, лош сън и високо кръвно налягане.
Проучванията показват, че двойките често показват синхронизирани модели на кортизол. Въпреки че концентрациите на кортизол в кръвта не са идентични, двойките често показват сходни ежедневни модели на покачване и понижаване на кортизола. В резултат на това, когато единият партньор има по-високи от обичайните нива на кортизол, другият партньор също е по-склонен да покаже повишени нива на кортизол.
Тази синхронност може да се дължи на външни фактори, които влияят директно върху единия партньор, причинявайки промяна у другия член на двойката. Или може да се дължи на факта, че партньорите са изложени на общ източник на стрес.
Братята и сестрите също показват свързани профили на стрес, когато преминават през споделено стресиращо преживяване. Проучване на 66 двойки братя и сестри, които се грижат за родител с деменция, установява връзка между качеството на отношенията им, преживявания стрес и нивата на кортизол. Резултатите показват, че стресът и отношенията между близки хора могат да бъдат свързани и с физиологичните реакции на организма.
Всичко това ни показва колко свързани сме всъщност помежду си, дори по начини, които рядко осъзнаваме. Технологиите създават илюзията, че сме все по-свързани помежду си, но едно съобщение не може да замени погледа, докосването, прегръдката, споделения смях или простото усещане, че някой е до нас.
И тук науката прави едно красиво напомняне, че човешката близост не е просто чувство. Тя е нещо, което преживяваме с цялото си същество. И понякога, без дори да го осъзнаваме, присъствието на друг човек променя не само начина, по който се чувстваме, но и начина, по който функционира тялото ни.
Източник: Adam Taylor, Professor of Anatomy, Lancaster University/The Conversation
