На най-женския празник в годината, 8-ми март имаме удоволствието да посрещнем при нас прекрасната българска писателка – Даян Шаер. Трудно е да не обикнеш творчеството на Даян, щом веднъж се докоснеш до него, защото между редовете на книгите й има скрита магия. Невидима нишка, която те притегля, вълнува, води те на места, които в един момент те прегръщат, а в следващия разголват душата ти, карат те да се изгубиш, за да намериш ново парченце от себе си. В своите книги Даян чертае невидими мостове между миналото и бъдещето, мечтите и реалността, страха и силата, между болката и любовта, между нейния свят и този на читателя, разгръщащ страниците.
През годините Даян се превърна в един от най-обичаните съвременни български автори, а книгите й лесно намират път към сърцата на читателите, защото именно там – в най-дълбоките и съкровени кътчета на човешките емоции – се раждат и думите й.
Миналата година беше особено вълнуваща за Даян – още в началото на 2024 година тя стартира свой подкаст „Bookcast“, през април излезе и дългоочакваното продължение на „Вдовицата на Времето“ – „Дъщерята на Времето“, а като подарък за читателите си за Коледа, Даян поднесе една специална изненада – „Любовта отзад напред“, книга, която чака цели 12 години, за да заживее своя живот.
Здравей, Даян! Изключително ми е приятно отново да те посрещнем като наш гост. Изпрати една изключително вълнуваща година, ако трябва да поставиш заглавие на 2024 година, какво би било то?
Здравей, Мартина и благодаря за поканата, както и за прекрасните думи, с които ме представи на вашата аудитория. 2024 беше… непредсказуема. Освен в творчески план, годината беше много богата и на събития в личен план. След „Дъщерята на Времето“, която излезе през април, се отдадохме на организация на сватбата ни, която се състоя през септември. Ноември излезе първата книга, зад която застанахме като издателство – „Грехът на монаха“. Отново ноември решихме изненадващо да се включим (или по-скоро предизвикаме) с наша къщичка на Немския Коледен Базар в София – ангажимент, който беше 38 дни и също така огромна стъпка за нас. И отново ноември се случи да предприемем дълго отлагана или дълго очаквана крачка и да се преместим в ново жилище. Някъде там между всички тези емоции, се вмъкна и появата на тази 12-годишна книга, която спомена и която чакаше толкова време – „Любовта отзад напред“.
Трябва да призная, че в началото на всяка година сядам и си поставям целите, които възнамерявам да изпълня за следващите дванадесет месеца. И колкото и да го планирах, пак не очаквах толкова шарена година. Да, беше трудно, но беше вълнуващо и ужасно смислено. Така че да се върна на въпроса ти – непредсказуема и толкова красива.
Миналата година ти се впусна в съвсем ново приключение, създавайки своя подкаст „Bookcast“. Как се роди идеята за неговото създаване и какво ти носи работата по „Bookcast“?
Ето още нещо огромно, което стартирахме през 2024 година. Съпругът ми Стоян отдавна ме побутваше в тази посока и ме караше да стартирам нещо подобно. Воденето и задаването на въпроси са ми страст (все пак съм завършила бакалавър Психология), така че това беше лесната част. Трудното беше къде ще се вмести този проект между всичко останало. И това до ден-днешен си е въпрос, защото ми остава малко време за него. Но всеки път щом седна на лилавия фотьойл и погледна госта в очите, когато го подтикна да говори, да разказва, да разкрива, си казвам „Има смисъл и няма да спра да го правя, колкото и да ми е трудно да го вмествам в графика си.“. Bookcast-ът за мен е място за вдъхновение, смисъл, истории, които носят гориво и могат да запалят искрата у някой, който гледа. Надявам се да носи това и на хората, защото го правим само и единствено за тях.
През април от печат излезе и продължението на „Вдовицата на Времето“ – „Дъщерята на Времето“. Казваш, че тази история избира теб, за да стигне до читателя. Какво беше различното в процеса на нейното създаване?
Предполагам всеки автор може да усети каква е връзката му с всяка негова книга и какъв е бил процеса за написването им. Аз усетих, че с „Дъщерята на Времето“ израснах като автор. За първи път писах по този начин, водена изцяло от книгата, от героите, от неясното пред мен. От белия лист. Доверих се на един процес, по-голям от мен самата, и аз почти не участвах в книгата – колкото и странно да звучи това. Да, не участвах като човек, който да измисля кой от героите какво да прави, как да изглежда и каква да е съдбата му. Участвах като човек, който е изчистил пространството около себе си и честотата, за да чува, вижда, усеща, навързва знаците, които са му дадени. Следвах, не водех. Слушах, не казвах. Притаих се, за да дам поле на героите да се покажат, а аз останах в тъмнината на тихата зала и се наслаждавах на постановката, която се разиграваше пред очите ми. Съзнавам, че звучи странно, но в деветдесет процента от времето нямах никаква представа какво предстои в следващата глава и дори аз се изумявах колко интересно се навързваха нещата. В тази книга бях повече читател, отколкото писател. И да, знам че е трудно да се разбере, но за мен беше вълнуващо да го преживея. Не знам дали отново ще ми се случи, но съм благодарна, че го изпитах с „Дъщерята на Времето“. Затова за мен тя ще остане вероятно най-специалната книга, която съм писала.
Какви нови въпроси задава тя и дава ли отговор на въпроса „Умираме ли, щом научим кога ще умрем?“, който зададе „Вдовицата на Времето“?
С „Дъщерята на Времето“ се потапяме също надълбоко макар и в малко по-различно направление – въпросите, които задава тя отново са живота и смъртта, но и за прошката, за корените, за раните, които остават. За действията и последствията. И втория шанс – имаме ли, кога ни бива даден и може ли той да промени хода на историята?
Как я приеха читателите? Какви отзиви получаваш за нея?
Читателите я приеха така, както и аз – дълбоко в сърцето си. Макар в началото да бяха малко скептични тъй като я обявих като „най-добрата книга, която съм писала до момента“, след това разбраха защо съм го казала по този начин. Тази книга е любов, енергия, живот, капсулиран в страниците.
Как се обича времето – като приятел, родител, враг, учител или нещо друго?
Времето е тема в книгите ми, както и в мен самата. Все още се опитвам да избистря нашата връзка с него и как да се разбираме по-добре. Това е една от най-трудните ми връзки. И най-големият ми учител.
В края на годината читателите получиха и един много специален и личен подарък от теб – книгата „Любовта отзад напред“. Защо ти трябваха 12 години, за да я пуснеш да заживее своя живот?
Книгата „Любовта отзад напред“ е твърде лична, защото колкото и да редактирахме и надграждахме образите в нея, в основата си това съм аз и една моя далечна, лична и неудобна любов. Не е минавала и година без да се сетя за тази история и как седи в архивите написана, изоставена или направо скрита от читателските очи. И през 2024 се осмелих. Как, не знам. Защо, също не знам. Тя някак успя да си пробие път към мен и да ме принуди (буквално да ме принуди) да я покажа. Трудно ми беше, защото докато в останалите книги умело се крия между героите и вплитам неща от себе си, но никой не знае кои точно, то тук съм напълно гола. В тази книга нямам зад кого да се скрия и читателят усеща парченца от същността на онова двайсет годишно влюбено момиче в най-неподходящия човек.
„Любовта отзад напред“ е книга, с която разголваш душата си пред читателите. Кое е обаче е по-трудно – да се изправиш пред другите или пред самата себе си?
И двете са трудни по свой начин, но с тази стара история, аз отдавна вече се бях изправила пред себе си, бях съзряла уроците и вярвам, че се бях поучила от тях, за да продължа напред. С нея сякаш беше по-трудно да се изправя пред читателите, пред техните емоции, пред тяхното мнение за това мое лично преживяване. Тъй като няма как да го скрия – като човек, който рядко споделя личния си живот, а книгата разкрива огромна част от него, аз се чудех как ще се възприеме тя.
Мислиш ли, че има любови, които срещаме за кратко и остават в нас, за да бъдат разказвани, но не и изживени?
Да. И мисля, че ако бъдем напълно откровени със себе си, всеки има по една такава скрита любов някъде в себе си, за която се сеща понякога.
Когато любовта си тръгва от нас, какво трябва да запазим от нея за спомен и с какви думи трябва да я изпратим?
Когато любовта си тръгва от нас, значи е дала, каквото е имала да даде и вече вероятно е време да си кажем „чао.“ Аз бих изпратила една такава любов с благодарност. Че ми се е случила, че ми е дала емоции, жар, красота, смисъл и че щом си отива, значи не е за мен (вече). Но все пак бих благодарила, че е дошла. Между другото вярвам, че това е здравословният начин за изпращане на всичко, което е било и си отива. Ето например, когато се изнасяхме от стария ни апартамент, в който живяхме пет години, и който положи началото на отношенията със съпруга ми и на нашето семейство, за мен беше трудно. Това място съхранява толкова щастливи моменти, толкова смисъл, любов, понякога сълзи, тъга, разочарование, но всъщност това място съхранява живота… Моя, неговия, нашия общ.
И изпращайки го, затваряйки за последно вратата и завъртайки ключа, си поплаках. Плачех и не спирах да казвам „благодаря ти за всичко“. Благодарих на мястото, за всичко, с което ни дари.
Ако думите бяха цветове, с кои думи искаш да нарисуват картината на живота си и какви нюанси ще включва тя?
Бих искала да има от всички цветове – аз съм хаос, колкото и да се опитвам да се подредя. Така че нека има от всичко, навсякъде, без ред и логика. Защото такава съм и самата аз.
Времето играе много централна роля в твоите романи. И ако можеше днес да напишеш две писма – едното да изпратиш към малката Даян в миналото, а другото към Даян след 20-30 години, как би започнала и двете и какво би им казала?
На малката Даян бих казала – Не променяй нищо. Всичко е така, както трябва да бъде.
На порасналата Даян бих казала – Видя ли, че всичко се случи както трябваше? Доверявай се повече на Вселената.
Какво очакваш от тази година? Какъв е въпросът към теб самата, на който искаш да си отговориш?
След бурната откъм емоции 2024 година, за тази година съм поставила много малко цели и те всичките са свързани с погледа навътре към себе си. Тази година мисля да изследвам себе си.
Въпросът към мен самата би бил „Как да успея да съм по-спокойна и хармонична без да губя идентичността си на хаотичен, емоционален и непредсказуем човек? Как да сприятеля нуждата ми от спокойствие и баланс със същността на авантюрист и приключенец, човек на мига? Как да успокоя често бушуващото море в мен и да му кажа, че няма проблем понякога да е спокойно и така то отново е прекрасно?“
Мисля си, че връзката с нас самите е най-интересна и дълбока. И към днешна дата препоръчвам да й отделяме повече време, а да не бягаме от времето сами. Пък кой знае какво ще излезе от там. 🙂 Изненади.
